Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Кой е той?

— Един човек на име Пиърс. Артър Пиърс.

Поменятчикът седеше в подземната зала на Белия дом, докато президентът на Съединените щати и двама от най-влиятелните хора в тази страна го запознаваха с обстановката. Това заседание беше изместило всички насрочени от преди ангажименти на Чарлс Беркуист. Продължаваха вече три часа, през които удивеният помощник държавен секретар на делегацията в ООН си водеше бележки, а в интелигентните му очи се четеше дълбоко разбиране на надвисващата катастрофа. И все пак зад погледа му се долавяше един ум, който търсеше отговори и се бореше срещу паниката.

Напрежението бе трудно поносимо, макар от време на време да се разреждаше от прояви на любезност и уважение. Артър Пиърс не би могъл да се нарече приятел нито на президента, нито на посланик Адисън Брукс, но не беше и непознат. Те с благодарност помнеха задълбочените му анализи при други кризи. Що се отнасяше до генерал Малкълм Холярд Опънатото въже, той познаваше майор Пиърс още от Сайгон, където се бе впечатлил толкова силно от изявите му, че беше изпратил телеграма в Пентагона, препоръчвайки Военният колеж сериозно да прецени възможността майорът да остане на служба, а не да бъде уволнен в запаса.

Но въпреки тази крайно ласкателна препоръка Пиърс беше избрал цивилното поприще, макар и ориентирано към работа за правителството. И тъй като военните съставляваха част от правителството — факт, който не преставаше да го смайва — скоро се беше разчуло, че един изключителен човек търси достойна служба. Беше неизбежно някой да се заинтересува и да му предложи нещо, преди търсачите на частните компании да го грабнат. Вашингтон имаше нужда от всеки истински талант, който му попаднеше.

Всичко се беше уредило съвсем леко и логично като аритметично действие: едно плюс едно, плюс още едно. Хората се превръщаха в стъпала, които водеха към по-високите места. Един възрастен дипломат от кариерата в Държавния департамент спомена, че случайно бил на прием в Александрия, където домакинът му споделил, че познава Пиърс. Дипломатът, естествено, се почувствал задължен да спомене името на Пиърс по време на заседание, председателствано от Адисън Брукс. Департаментът постоянно търсеше онези редки хора, доказали качествата си, които имаха и потенциал за по-нататъшно интелектуално израстване. Артър Пиърс беше поканен на събеседване, което прерасна в продължителна вечеря с държавника аристократ. Последва предложение за назначение — напълно логична последица като се има предвид досието му.

Така агентът къртица се озова на мястото си. В интерес на истината, не бе имало никакъв прием в Александрия, не бе съществувал никакъв домакин, изказал се крайно ласкателно за изключителния военен от Сайгон. Това нямаше никакво значение — името му беше в устата на други и Брукс се бе убедил в това. Цяла дузина компании възнамеряваха да направят съблазнителни предложения на младия гений, затова Адисън Брукс реши да ги изпревари.

С годините стана ясно, че решението на Брукс да вербува Артър Пиърс е достойно за аплодисменти. Той наистина се открояваше като изключително талантлив и демонстрираше една все по-забелязваща се способност да разбира и контрира съветските маневри, особено когато се опреше до противопоставяне лице в лице. Вярно е, че имаше специалисти, които изучаваха „ Известия “ и другите руски вестници и комюникета, за да са в състояние да проумяват често мъглявата съветска позиция, но Пиърс беше най-ефективен на масата за преговори, независимо дали ставаше дума за Хелзинки, Виена или Женева. Понякога му хрумваха направо невероятни неща и често се оказваше, че е пресметнал с десет хода по-напред от водачите на делегациите от Москва, че е подготвил контрапредложения, преди съветската позиция да започне да се изяснява, което даваше на американската група предимството да реагира незабавно. Присъствието му беше желано от всички високопоставени дипломати и накрая се случи неизбежното: той излезе на орбитата на Матиас и на държавния секретар не му беше нужно много време, за да направи старши дипломат самия Артър Пиърс.

Поменятчикът беше стигнал до целта си. Едно бебе, родено и генетически подбрано в Москва, изпратено тайно в сърцето на Америка, беше заело поста си след дългогодишна подготовка и в този момент към него се обръщаше президентът на Съединените щати.

— Сега сте наясно с нелицеприятната картина, г-н помощник-секретар — каза Беркуист и в същия миг в съзнанието му изплува болезнен спомен. — Чувствам се малко странно да използвам отново същото обръщение — поясни той тихо. — Само преди няколко дни друг помощник-секретар седеше до нас на този подиум.