Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Името му обаче фигурираше в три отделни дневника за телефонните разговори, намерени в кабинета на Матиас, проведени през последните шест месеца.

Възможно бе Декер да не познава Матиас, а само да е говорил с него по телефона. Но ако беше така, защо не е споделил това? Човек, запитан дали познава държавник от ранга на Матиас, не може да отговори отрицателно, без да поясни, че все пак е разговарял с него по телефона. Реакцията на този амбициозен военноморски офицер, който бързо се издигаше сред елита на Пентагона, беше не само неестествена, тя бе просто необяснима, като се имаше предвид, че други като него просто не биха пропуснали шанса да се познават с такива като Ентъни Матиас.

А Томас Декер, офицер от Военноморските сили на Съединените щати, бе излъгал. Той познаваше Матиас и по неясни причини не искаше да признае този факт.

Беше време да позвъни за четвърти път на капитан трети ранг Декер.

— Знаете ли, мистър Крос, мисля, че вече ви казах каквото мога по тези въпроси. Не съм сигурен дали разбирате, че ограниченията върху това, за което можем да разговаряме, могат да бъдат свалени само от президента — и то лично от него в мое присъствие.

— Знам това, капитане, но ме притеснява един факт, с който разполагам. Той може и да няма нищо общо с това, за което разговаряхме, но държавният секретар не можа да си го обясни. Вие заявихте, че не го познавате и че двамата не сте се запознавали.

Тишината, която настана, бе също така впечатляваща като разработките на Декер за въоръженията на подводниците.

— Той пожела това — прошепна гласът му в слушалката. — Сам каза, че трябва да е така.

— Благодаря ви, капитане. Всъщност държавният секретар Матиас се опитваше да уточни. Не можа да си спомни кога точно сте разговаряли за последен път.

— В бунгалото, разбира се. Мисля, беше през август или септември.

— О, да. В бунгалото. Шенандоа.

— Да, там — винаги разговаряхме там. И никой не подозираше. Бяхме само двамата. Как е възможно да не е могъл да си спомни?

— Благодаря ви, капитане. Довиждане.

Шенандоа.

Иззвъняването беше пронизително — по този начин централата известяваше, че се е случило нещо необичайно. Хейвлок в този момент се разхождаше замислен. Той прекоси тичешком и грабна слушалката. Беше Лоринг.

— Имаш главата ми на тепсия и започвам сам да я отрязвам! Господи, колко съжалявам!

— Изгубил си го — каза Майкъл и усети как краката му се подкосяват, а гърлото му пресъхва.

— Боже мой! Ще си върна всички награди! До последния шибан медал!

— По-спокойно, Чарли. Какво се случи?

— Смяна! Една най-обикновена проклета смяна! Изобщо не очаквах подобно нещо! Трябваше, но не го очаквах!

— Кажи ми какво се случи — повтори Майкъл и седна, а Джена стана от дивана и се приближи до бюрото.

— Шипърс плати нещата, които беше избрал, и поиска по-голямата част да му бъдат изпратени у дома, с изключение на няколко големи кутии, които взе със себе си. След това влезе в пробната и излезе преоблечен за улицата — същото връхно палто, същата мека шапка, със същите кутии.

— Които е носил високо в ръцете си — прекъсна го Хейвлок с вял глас, усещайки, че отново го обхваща познатото му усещане за безсмисленост на това, което прави.

— Естествено — съгласи се Лоринг. — Аз го последвах до асансьора през няколко щанда. Честно казано, повече ме интересуваха останалите кучи синове около мъжките щандове, защото смятах, че един от тях е нашият човек. Бях решил, че някое от копелетата ще се доближи до Шипърс и ще опита да вземе незабелязано нещо от него. Вратата на асансьора се затвори и аз уведомих хората по етажите да тръгнат надолу и да се присъединят към останалите в мига, когато асансьорът подмине всеки отделен етаж. Моят S-9 го пое на изхода откъм 14 улица и го последва, съобщавайки на останалите къде се намира. Ние от своя страна се разпределихме кои да останат пеша и кои да чакат по колите. Мили Боже!

— И кога разбрахте?

— На ъгъла на 11 улица, четири минути след като излязох от супера, а аз бях последният. Човекът спрял такси, хвърлил кутиите вътре и точно преди да се качи, свалил шапката си. Изобщо не бил Шипърс. Бил някакъв тип с десетина-петнайсет години по-възрастен и почти плешив.

— Как е постъпил Девети тогава?

— Направил е каквото могъл. Опитал се да спре таксито, но не успял, защото то изхвърчало през някаква пролука в трафика. След това ни се обади, разказа всичко и даде номера на таксито и описание на шофьора. Петима от нас се върнаха тичешком в супера, останалите се опитаха да покрият всички изходи, но знаехме, че сме го изтървали. S-11 и S-12 тръгнаха по следите на таксито и им казах да не го изпускат от очи, дори ако това налага да се нарушат всякакви закони за движение по пътищата. След като загубихме основната цел, трябваше поне да заловим двойника. Настигнали го шест преки на запад, но вътре нямало никой. Само шлиферът, шапката и двете кутии, хвърлени на пода.