Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Моля ви, обадете ми се, ако научите нещо ново, д-р Рендолф.

Чарлс Лоринг, офицер от поделението със специални задачи, бивш военнослужещ от остров Пуул, разтърка очи и отпи от термоса със силно кафе, седнал на предната седалка на сивата лимузина. Не познаваше шофьора, видя го за пръв път снощи, когато се запозна с цялата група, подбрана от Хейвлок, от трийсетина служители, посочени от ФБР по искане на Министерството на правосъдието. Беше му поверено да ръководи групата. Задачата за непрекъснато проследяване беше ясна, а първопричините останаха скрити, което не беше най-умната постъпка, като се имаше предвид талантът на противника в случая.

И въпреки плахия, почти незабележим опит на Хейвлок да бъде внимателен с него, Лоринг знаеше, че бившият служител на „Кон Оп“ малко по малко започва да прилича на себе си, заявявайки, че неохотно приема привилегированото си положение. Единственото нещо, което Хейвлок му разкри, бе, че Шипърс има отношение към остров Пуул и че това е достатъчно за Чарли. Хейвлок беше потаен тип и се беше подиграл с тях в Савана, но ако наистина имаше някакво отношение към дейността на Матиас във Вашингтон, то неговите проблеми бяха много повече от техните. Лоринг беше готов да направи каквото зависеше от него, за да помогне. Имаше моменти, когато личните симпатии и антипатии трябваше да бъдат загърбени и катастрофата… трагедията на остров Пуул беше един от тези моменти.

Групата се беше събрала предната вечер в десет часа в „Единадесети стерилен“ край Куонтико и остана до четири сутринта, преговаряйки детайлите на тоталното проследяване… без да знае нищо за наблюдавания. Имаха снимка, и освен аматьорското описание на Рендолф не разполагаха с друго, а то не беше достатъчно. Увеличена в „Единадесети стерилен“, снимката бе от албума на випускниците за година, изровен от отдела на ФБР във Филаделфия, във ферсъновия институт за медицина. Агентите, които попаднаха на този албум, не знаеха защо го правят — единственото, което им бе казано, е, че трябва да пазят абсолютна тайна. Всъщност един от агентите беше изнесъл албума от библиотеката под палтото си. Разглеждайки зърнестия от фотоувеличението образ, членовете на групата се опитваха да си представят как ли изглежда сега вече доста по-възрастният човек и тъй като не можеха да разговарят с никого, който е виждал Шипърс през последните четири месеца, не беше изключено да има вече брада или мустаци.

От екипа в „Риджънси“ получиха информация, че носи тъмни очила. Бяха се обадили два пъти по радиотелефона, че са поели Шипърс. Единият от двамата се намираше в същия коридор, където беше лабораторията на патолога, другият покриваше кабинета му на долния етаж. Сега може само да се чака, помисли си Лоринг. Но какво?

Щеше да се разбере след няколко часа или няколко дни. Чарлс Лоринг знаеше, че е направил всичко, което е по силите му, за да разположи групата по най-ефективния начин: хората му бяха разделени, но поддържаха контакт. Това им осигуряваше максимално прикритие. Колите чакаха по пресечките с еднопосочни улици, неговата собствена беше паркирана в долния край на улицата, от другата страна на изследователския център и мястото предоставяше отличен поглед към входа и гаража в съседство, използван от персонала като паркинг.

От конзолата се разнесе остър звук — това беше сигнал на единия от хората му вътре. Лоринг взе в ръка слушалката, натисна един бутон и се обади:

— S 128 128 S идва от surveillance (англ.) — проследяване, наблюдение. — Бел.прев. -пет. Какво има?

— S-три. Току-що излезе от лабораторията, изглежда, че бърза. Чух телефонно позвъняване през вратата преди няколко минути. Беше сам, така че може и да е разговарял с някого, но това са предположения. Не можах да дочуя никакъв разговор.

— И това е добре. Остани, където си, но се дръж настрана. Лоринг остави слушалката, но преди да успее да се облегне се разнесе втори разтърсващ сигнал.

— S-пет.

— S-две. Обектът влезе в кабинета си. Ако се съди по начина, по който вървеше — по общия му външен вид — развълнуван е.

— Добро описание, съвпада с онова от горния етаж. Май започваме да се движим по-бързо, отколкото който и да е от нас…

— Момент! Задръж малко — поиска S-2 и в слушалката се разнесе съскане. Човекът явно беше скрил микрофона под дрехите си, без да прекъсва връзката. След няколко секунди гласът му отново се обади: — Извинявам се. Обектът току-що излезе отново и трябваше да се извърна. Съблякъл е престилката и е облечен за излизане. Същият шлифер, същата мека шапка. Мисля, че сега вече ще го поемете вие.