Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Моля ви, наричайте ме Джена — каза тя на останалите, а на Хейвлок бе наредено да се дръпне настрани и да чете вестник, за да не пречи.

Тя научи първите им имена, получаваше широки усмивки и не след дълго разговорът вече се прекъсваше от изблици на смях. Започнаха да сравняват родните си градове, като за основа на сравнението послужиха пекарните — и постепенно в кухнята се настани атмосфера на непринуденост. Сякаш никой преди не се е осмелявал да разведри напрежението, характерно за всяко място, където са в сила повишени мерки за сигурност. И причината за това бе Джена. Да каже, че тези мъже — професионалисти в умението да сеят смърт — бяха запленени от нея, би било съвсем недостатъчно. По-скоро те се забавляваха — нещо ненормално за „Пети стерилен“. Докато светът се носеше към пъкъла в галактическа кошница, Джена печеше koláče .

В девет и четиридесет и пет обаче, след като изядоха огромно количество от сладките банички, сериозността отново се настани тук. От многобройните радиостанции се разнасяше пукот и съскане, вътрешните алармени системи и мониторите за контрол отново бяха включени. По дългия, охраняван път, водещ към имението, се зададе блиндирана кола на Държавния департамент. Очакваха я.

В десет и трийсет Хейвлок и Джена седяха в кабинета и разглеждаха документи и снимки, класифицирани по теми. Имаше шест пакета, някои от които значително по-дебели от другите: четири на масата пред Майкъл и два на масичката до дивана, на който бе седнала Джена. Бредфорд се бе престарал и единствената му грешка беше в дублирането. Изтекоха час и двайсет минути и обедното слънце запълваше прозорците, а лъчите му, пречупени от дебелите стъкла, играеха по стените. Не се чуваше нищо друго, освен шумоленето на прелистваните страници.

Подходът им беше стандартен за случаи като този, когато се налагаше обработването на огромен обем разнообразна информация. Те четяха всичко бързо, концентрираха се върху общото впечатление, а не конкретните подробности, опитваха се да добият общо впечатление. Детайлите щяха да дойдат впоследствие, за да бъдат анализирани подробно. И въпреки концентрацията им редките коментари бяха неизбежни.

— Посланик Адисън Брукс и генерал Малкълм Холярд — прочете Майкъл от страница с имената на замесените — някой в неведение за това, други не — в мозайката на Парсифал. — Това са хората, на които президентът ще разчита, ако бъде принуден да разкрие публично Матиас.

— В какъв смисъл? — попита Джена.

— Те са измежду най-уважаваните хора в страната след Антон. Беркуист ще има нужда от тях.

Няколко минути по-късно Джена се обади:

— Виждам името ти тук.

— Къде?

— Включен си в календара на Матиас преди доста време.

— Преди колко?

— Преди осем… не, девет месеца. Посетил си го у дома му. Мисля, че е било, когато си се върнал за атестацията на персонала на „Кон Оп“. Тогава сме се познавали с теб отскоро.

— Но явно достатъчно дълго, за да искам да се върна в Прага колкото може по-бързо. Тези събеседвания обикновено са само една огромна загуба на време.

— Помня, веднъж ми каза, че те имат своята цел, защото оперативната работа често оказва странно въздействие върху някои хора и би трябвало те редовно да бъдат проверявани.

— Никога не съм бил един от тях. Както и да е, сигурно съм пояснил, че това се случва обикновено, а невинаги. От време на време те се натъкват на някой… каубой.

Джена сложи листа върху коленете си.

— Михаил, а не е ли възможно да се е случило тогава? По време на посещението ти при Матиас? Дали не си видял Парсифал при него?

— Антон беше нормален преди девет месеца. Парсифал не е съществувал за него.

— Ти спомена тогава, че бил изморен — „страшно изморен“ бяха думите ти. Безпокоеше се за него.

— Безпокоях се за здравето, а не за разсъдъка му.

— И все пак…

— Мислиш ли, че не съм премислил всяка минута? — прекъсна я Хейвлок. — Видяхме се в Джорджтаун, където прекарах два дни и две нощи, колкото траеше атестирането. Вечеряхме два пъти, и двата пъти сами. Не видях никого.

— Но някои хора сигурно са идвали.

— Така беше, не го оставяха на мира нито за миг, денем или нощем.

— Значи си ги видял.

— Не. Ти просто не познаваш неговия дом — той е един лабиринт от малки стаички в предната си част. Отдясно на коридора има приемна, а отляво — библиотека, през която трябва да минеш, за да влезеш в кабинета му. Това подреждане харесваше на Антон — така можеше да има посетители, които да не се виждат един с другиго. Посетителите просто се придвижваха от едната част в другата, той ги посрещаше в приемната, след това преминаваха в библиотеката и накрая разговаряха в неговата светая-светих — кабинета му.