Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Наистина щипе — обади се Майкъл и направи гримаса. Джена почистваше мястото около раната и избърсваше остатъците от лепенките. — Като изключим изпълненията ти под стълбището, какво, по дяволите, друго направи? — попита той, докато тя поставяше нова марля върху раната.

— Концентрирах се върху флирта — отвърна тя, размота парче хирургически бинт и започна да пристяга превръзката върху рамото. — Ето. Няма да се почувстваш по-добре, но вече изглеждаш по-добре.

— А ти отбягваш отговора.

— Не обичаш ли изненадите?

— Никога не съм ги обичал.

— Kolâce! — каза тя засмяна, проточвайки думата и поливайки превръзката със спирт. — Сутринта ще ни поднесат за закуска koláče — допълни и започна да масажира гърба му.

— Сладки банички?… Но ти си луда. Ти направо си се побъркала. Прекарахме двайсет и четири часа в проклетия ад, а ти ми говориш за горещи банички.

— Ние трябва да живеем, Михаил — обясни Джена с тих глас, а ръцете й замряха върху гърба му. — Говорих с нашия въоръжен до зъби готвач и дори пофлиртувах с него. В резултат той ще има грижата за кайсии, суха мая, канела… а, и смляно индийско орехче. Ще поръча нещата тази нощ. И на сутринта — koláče .

— Просто не мога да повярвам.

— Ще видиш. — Тя отново се засмя и хвана лицето му между дланите си. — Когато бяхме в Прага, много ти харесаха баничките и ти ме помоли да ти изпека.

— В Прага имахме други проблеми, не като тези, срещу които сме изправени сега.

— Но ние сме двамата, Михаил. Пак сме двамата и никой не може да ни отнеме кратките моменти като този. Бях те загубила, но сега си тук, отново при мен. Нека изживеем тези моменти, нека си ги позволим… въпреки всичко, което научихме.

Той протегна ръка и я придърпа към себе си.

— Ще ги имаш. И двамата ще ги имаме.

— Благодаря ти, мили.

— Обичам да слушам, когато се смееш, казвал ли съм ти го?

— Няколко пъти. Ти и аз се смяхме като деца на едно куклено представление. Помниш ли, че тогава ми го каза?

— Помня и бях прав. — Майкъл отметна глава назад. — Да, нещата си пасват: едно дете и неочакваният му смях… може би едно неспокойно дете. Брусак е видяла същото в тебе. Тя ми разказа какво ти се е случило в Милано, как си разсъблякла онзи нещастен мръсник, как си го оплескала с червило и после си му откраднала дрехите.

— Но и доста голяма сума — прекъсна го Джена. — Бях толкова изплашена, така се надявах тя да ми помогне и през цялото време се страхувах, че може да откаже. Мисля, че съзнанието ми се е връщало към онзи весел спомен, който би могъл малко да ме отпусне. Не знам, но това се е случвало и преди.

— Какво искаш да кажеш? — попита Майкъл.

Джена се обърна към него, но макар очите й да бяха почти до неговите, в този момент тя не го виждаше… тя гледаше някъде отвъд него, към образите от миналото. — Когато избягах от Острава, след като бяха убили братята ми, а аз самата бях набелязана от противниците на Дубчек — когато нямаше връщане назад — пристигнах в Прага. Това беше един свят, пълен с омраза, един толкова жесток свят, че на моменти ми се струваше, че не мога вече да го понасям. Но знаех, че нямам избор, че не мога да се върна към онзи живот, който вече не беше мой… Тогава се научих да си спомням за различни неща, да изживявам отново спомените си, сякаш наистина не съм в Прага, не в този свят на страха. Връщах се в Острава, милите ми братя ме вземаха със себе си и разказваха на сестра си различни истории, които я караха да се смее. В тези моменти аз бяха свободна, не се страхувах — тя го погледна. — Тези спомени не са ли като преживелиците ми в Милано, как мислиш? Но аз можех да се смея, аз наистина се смеех… Е, стига толкова. Говоря несвързани неща.

— Напротив, много са свързани — възрази Майкъл и отново я придърпа към себе си, за да притисне лице в нейното. — Благодаря ти, че ми разказа. Тези дни около нас се случиха толкова странни неща. Навсякъде.

— Изморен си, скъпи. Нещо повече, изтощен си. Хайде, ела да си легнем.

— Винаги слушам лекарите си.

— Имаш нужда от почивка, Михаил.

— Винаги се подчинявам на лекарите до определен момент.

— Zlomený — каза Джена и тихо се засмя в ухото му.

Кичурите на русата й коса се бяха пръснали по лицето му, ръката й лежеше върху гърдите му, но те не спяха. Чудесното, топло чувство на спокойствие след близостта им отпъждаше съня. Ивица светлина падаше през полуотворената врата на банята.

— Ти не ми разказа всичко, което ти се е случило на остров Пуул, нали? — прошепна Джена, отпуснала на възглавницата глава до неговата. — Каза на Бредфорд, че си ми разказал, но не си го направил.