Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Почти всичко ти разказах — отговори Хейвлок, загледан в тавана. — Аз самият още не мога да го осмисля изцяло.

Джена свали ръката си, подпря се на лакът и се обърна към него.

— Мога ли да ти помогна? — попита тя.

— Не мисля, че някой може да ми помогне. Става дума за бомбата в главата ми.

— За какво говориш, мили?

— Аз познавам Парсифал.

— Какво каза…?

— Не аз, каза ми го Матиас. Той каза, че съм видял да идват и да си отиват, както той ги нарече, „пратениците на света“. Но е имало само един и аз трябва да съм го видял. Трябва да го познавам.

— Това ли е причината, поради която е постъпил така с тебе? С нас двамата? Затова ли е искал да те извади от системата?

— Той каза, че никога нямало да разбера… Най-ужасните споразумения на земята били абсолютното решение.

— А аз да бъда пожертвана.

— Да. Какво бих могъл да кажа? Той не е нормален, не е бил и в момента, когато е разпоредил да започне разработката срещу тебе. Трябвало е да умреш, а аз да живея, да живея и да бъда наблюдаван. — Майкъл безсилно поклати глава. — Това е нещото, което не мога да разбера.

— Моята смърт?

— Не, това че е решил да ме остави жив.

— Сигурно дори и луд те е обичал.

— Не говоря за него, а за Парсифал. След като съм представлявал заплаха, защо Парсифал не ме е убил? Защо тази задача е била възложена на агент къртица цели три месеца след това?

— Мисля, че Бредфорд го обясни — обади се Джена. — Ти си ме видял случайно, започнал си да се връщаш към случило се на Коста Брава, а това е можело да те отведе при агента.

— Това обяснение не прави ясна логиката на Парсифал. Той е можел да ме ликвидира поне двайсет пъти. Но не го направил. Ето тук се губи логиката. Срещу какъв човек сме се изправили?

— Определено не е практичен. И това е най-страшното.

Хейвлок обърна глава, за да я погледне.

— Чудя се — каза той тихо.

Позвъняването беше остро, неочаквано и отекна в цялата стая. Той се стресна в дълбокия си сън и протегна ръка към несъществуващия пистолет. Беше телефонът, разбира се, и Майкъл го изгледа, преди да се реши да вдигне слушалката от масичката до леглото си. Погледна часовника си. Беше четири и четиридесет и пет сутринта.

— Да?

— Хейвлок, обажда се Бредфорд.

— Какво има? Къде си?

— В кабинета си. Тук съм от единайсет вечерта. Между другото, накарах хората ми да работят цялата нощ. Всичко, което поиска, ще бъде откарано в „Пети стерилен“ най-късно до десет часа сутринта, с изключение на анализите, които са на остров Пуул. С тях ще има няколко часа закъснение.

— И ми се обаждаш по това време, за да ми съобщиш това?

— Разбира се, че не — Бредфорд направи пауза и в слушалката се долови, че поема дълбоко дъх. — Май го открих — каза той бързо. — Постъпих, както ти предложи. Потърсих някой, който може да не е бил там, където се е предполагало. Ще мога да кажа със сигурност късно тази сутрин. Дължи се на закъснението, свързано с остров Пуул. Но ако се окаже истина, ще бъде направо потресаващо: досието му е чисто, сякаш не е написано, препоръките от армията…

— Не казвай нищо повече — отсече Майкъл.

— Но телефонът ти е толкова сигурен, колкото и къщата, в която се намираш.

— Моят може би. Но твоят може да не е. Или кабинетът ти. Само слушай какво ще ти кажа.

— Какво?

— Търси кукла. Жива или мъртва.

— Какво да търся?

— Някой, който е замествал по такъв начин, че следата да води към твоя човек. Разбираш ли какво ти казвам?

— Да, мисля, че те разбирам. Всъщност сигурен съм в това. Имаш предвид нещо, което вече установих.

— Обади ми се, когато се убедиш. Обади се от улицата, от телефонна кабина. Но не предприемай нищо дотогава. — Хейвлок постави слушалката обратно и погледна Джена. — Бредфорд май е открил „Двусмисленост“. И ако е така, ти ще излезеш права.

— Поменятчик?

— Да, пътешественик.

Беше утрин, каквато в „Пети стерилен“ едва ли щеше да се повтори някога. Въпреки напрежението, въпреки очакването Бредфорд да позвъни всеки момент в осем и трийсет Джена вече командваше в кухнята и въоръженият Ескофие се примири с положението на помощник. След отмерването на продуктите и смесването им под одобрителния му поглед кулинарните бариери постепенно паднаха и готвачът войник започна да се усмихва. Когато бяха избрани тигани с подходящи размери и бе включена голямата фурна, на сцената се появиха още двама от охраната подобно на кучета, навъртащи се около месарница.