Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Преди десет минути те бяха влезли в стаята заедно, хванати за ръце, притиснали се един в друг, смеейки се тихо. И когато тя се облегна на рамото му, Майкъл изведнъж се намръщи от болката, а тя точно в този миг го погледна в очите. След малко вече беше разкопчала ризата му, за да огледа превръзката на рамото под светлината на настолната лампа. Някой от услужливите пазачи беше запалил огъня преди час. Сега той изгасваше бавно, но въгленчетата пламтяха и каменната камина излъчваше топлина.

— Седни тук да се стоплиш — настоя Джена и го отведе до пейката. — Така и не купихме аптечка. Трябва да имат нещо долу. Не мърдай, скъпи. Тази рана сигурно е ужасна.

— Не съм мислил за нея, не я бях почувствал — каза Хейвлок, проследявайки я с поглед до вратата.

Беше самата истина — той не беше мислил за раната от Кол де Мулине, нито пък, с изключение на кратки спазми, беше усетил болка. Нямаше време за това. Тя не беше толкова важна, че да мисли за нея. Твърде много неща се бяха стоварили върху тях. Той погледна към големия прозорец на спалнята: стъклото в него беше също така дебело както стъклото на прозореца в кабинета на долния етаж. Виждаше светлината на прожекторите отвън — образът бе леко изкривен от дебелото стъкло — и се запита колко ли хора сноват сега там, охранявайки неприкосновеността на „Пети стерилен“ След това погледът му се върна отново към въгленчета в огнището, към угасващия огън. Толкова бързо… толкова всепоглъщащо. Човешкото съзнание трябваше да насмогне, преди да бъде удавено в потока разкрития, освободени през шлюзовете, които вече не задържаха онази немислима непоносима… истина. Ако искаше да запази разума си, трябваше да намери време да събере мислите си.

Хубаво е да се смея заедно с тебе. Не знам колко често ще ни се удаде да го правим .

Трябва да имаме време за това. Мисля, че е страшно важно .

Джена беше права. Смехът им не беше неуместен. Във всеки случай нейният не беше — изведнъж изпита непреодолимо желание да го чуе пак. Къде ли се бавеше? Колко време е необходимо, за да се намери ролка бинт и лейкопласт? Всеки „стерилен дом“ е напълно оборудван с най-разнообразни медикаменти. Къде ли беше тя?

Обезпокоен, той се надигна от пейката. Може би някои други хора — не тези, които работеха тук — също бродеха навън. Той имаше опит в подобни истории. По-лесно се проникваше, когато има богата растителност, а „Пети стерилен“ беше имение в провинцията, заобиколено от дървета и зеленина — създадено от природата прикритие за експерти по проникванията. За самия него това не би било затруднително, без съмнение би се справил без много шум с охраната, а щом той го можеше, можеха го и други. Къде ли беше тя?

Хейвлок побърза към прозореца, но осъзна в същия момент, че дебелото, непробиваемо от куршуми стъкло ще изкриви гледката на онова, което ставаше навън. Той се обърна и се насочи към вратата. И едва тогава осъзна още един факт: беше невъоръжен!

Вратата се отвори, преди да е докоснал дръжката. Той спря със секнал дъх и усети вълна на облекчение, като видя Джена, която бе сложила една ръка на дръжката, а в другата държеше пластмасов поднос, отрупан с бинтове, ножици, лейкопласти и спирт.

— Михаил, какво има? Какво се е случило?

— Нищо. Просто… аз… почувствах, че трябва да стана.

— Не, мили, ти си изпотен — каза Джена, затвори вратата и се приближи до него. Докосна челото му, после дясното му слепоочие. — Какво има?

— Съжалявам. Стори ми се, че… че те няма по-дълго, отколкото… очаквах. Съжалявам.

— Но действително ме нямаше по-дълго, отколкото аз самата очаквах — Джена го хвана за ръка и го поведе обратно към пейката. — Сега нека да свалим ризата — продължи тя като остави подноса и се обърна да му помогне.

— Само това ли беше? — запита Хейвлок, след като седна и без да сваля поглед от нея, докато тя измъкваше ръката му от ръкава. — Просто по-дълго, отколкото си очаквала?

— Е, като изключим една бърза свалка под стълбището и лек флирт с готвача, бих определила закъснението си като задоволително… Сега стой мирно, докато сваля това. — Джена внимателно и с опитни движения разряза старата превръзка на рамото и я отлепи, за да свали бинта. — Трябва да ти кажа, че заздравява доста добре, особено като се има предвид през какво си минал — допълни тя, разпечата лейкопласта и взе памук и спирт. — Мисля, че те дразни повече, отколкото заслужава внимание. Солената вода вероятно е предотвратила инфектирането… Сега малко ще защипе.