Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Паралелът тук е неуместен. За Рендолф не е било нужно да работи от мига, когато майка му за пръв път е видяла лицето му в родилното отделение. Фамилията му притежава половината Източно крайбрежие и обърнете внимание — по-богатата половина.

— Но това не се отнася и до хората, които работят за него — отвърна Майкъл, наливайки по чашите. — Те може да не притежават дори платноходка.

Бредфорд отново се задълбочи в списъка.

— Разбирам — каза той повече озадачен, отколкото убеден. — Но не съм сигурен, че разбирам това тук. Искате имената на служителите от Пентагона, които влизат в състава на Комитетите за ядрени кризи.

— Четох някъде, че били трима — допълни Хейвлок, докато носеше чашите. — Там си играят на военни игри, застават от едната или от другата страна и проверяват стратегиите си. — Той подаде на Бредфорд бърбъна и седна до Джена. Тя взе чашата, без да сваля поглед от него.

— Мислите, че Матиас ги е използвал? — попита помощник-секретарят.

— Не знам. Но трябва да е използвал някого.

— С каква цел? В нашите арсенали няма нищо, за което той да не знае. Все едно да няма информация за собствения си архив. Той е трябвало да знае, нали е водил преговори.

— Не искам да пропусна нищо.

Бредфорд отново кимна, леко притеснен.

— Чувал бях това преди. О’кей. — След това се върна на страницата пред себе си, четейки на глас: — Списък на отхвърлените кандидати през последните десет години. Как се е развила съдбата на всеки от тях. Източници: ЦРУ, „Кон Оп“, Военно разузнаване. На мен това нищо не ми говори.

— На тях им говори. Има десетки такива хора.

— Какви?

— Става дума за мъже и жени, които са били набелязани за прехвърляне оттам тук, но така и не са дошли.

— Но ако не са дошли…

— Москва не обявява публично имената на онези, които сами са се измъкнали — прекъсна го Хейвлок. — Компютърната извадка за съдбите им ще актуализира настоящия им статус.

Бредфорд замълча, пак кимна и продължи да чете наум.

Джена докосна ръката на Майкъл и той я погледна. Тя проговори тихо с въпросителен поглед:

— Proč ne paminyatchik?

— No Ted .

— Какво казахте? — помощник-секретарят вдигна поглед, докато сменяше страниците.

— Нищо — отговори Хейвлок. — Гладна е.

— Свършвам след минута, след което потеглям за Вашингтон. Ще останете сами, останалото в списъка е лесна работа. Заради психиатричните профили на Матиас, направени от лекарите във Вашингтон, ще трябва санкцията на президента, а освен това тук ще се вземат допълнителни мерки за сигурност, но може да стане. Ще се видя с него, когато се прибера тази нощ.

— Защо просто не ме откарате до „Бетезда“?

— Тези отчети не са там. Занесени са на остров Пуул, заключени са заедно с резултатите от останалите психиатрични изследвания и са нещо много специално. Съхраняват се в стоманен контейнер и не могат да се изнасят без разрешението на президента. Ще имам грижата за тях. Ще ги докарам утре.

Бредфорд спря да чете и вдигна поглед изненадан.

— Това, последното!… Сигурен ли сте? И как би ви помогнало? То не ни каза нищо.

— Гледайте на това искане като на упражняване на правото за свобода на информацията.

— Но тя би могла да бъде много болезнена за вас.

— За какво става дума? — осведоми се Джена.

— Иска резултатите от дванайсетте дни терапия, които прекара в клиниката — каза Бредфорд.

Вечеряха на светлината на свещи в елегантната трапезария. Обстановката се беше променила от абсолютно възвишено към леко нелепо. Контрастът се подсилваше от грамадния необщителен мъж, който се оказа изненадващо добър готвач, макар издутината от пистолета под бялата престилка да не допринасяше особено за уменията му в кухнята. В погледа му липсваше и намек за хумор; все пак той беше военен, също така ловък с оръжието, както в приготвянето на „Бьоф Уелингтън“. Но винаги когато излезеше, след като бе сервирал или почистил масата, Джена и Майкъл се споглеждаха, опитвайки се без особен успех да потиснат смеха си. Веселието обаче не продължаваше дълго — те не спираха да мислят за немислимото.

— Усещам, че се доверяваш на Бредфорд — отбеляза Джена, когато беше сервирано кафето. — Знам, че е така. Винаги усещам, когато се доверяваш на някого.

— Права си. Той има съвест и мисля, че е платил за това. На такъв човек можеш да се довериш.

— Защо тогава ме прекъсна, когато исках да отворя дума за поменятчиките… за пътешествениците?