Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Защото заседанията и оперативките, проведени там, е трябвало да бъдат… как беше думата? — Джена погледна към Майкъл. — Potvrdit?

— Потвърдени — помогна й Хейвлок, който я наблюдаваше. — Регистрирани в официалните дневници.

— Да, официалните — тя отново се обърна към Бредфорд: — По тези съображения ли изключихте лицата от списъка на заподозрените?

— Никой не е излизал от заседание за по-дълго време, за да се свърже с Рим по кодирания канал.

— Извинете ме — продължи Джена — но изключвате ли възможността „Двусмисленост“ да има помощници? Лица, които биха излъгали заради него?

— Не бих искал да мисля за такава възможност — въздъхна помощник-секретарят. — Но ако се отчете разнообразието на хора там, аз наистина мисля, че това е математически невъзможно. Познавам доста от тези хора, познавам ги от години, а някои от тях познавам вече две десетилетия.

— И все пак…

— Поменятчики? — попита Хейвлок, гледайки Джена.

— Proč ne? To je možné .

— Nemluv o tom .

— За какво говорите? — осведоми се Бредфорд.

— Нагрубяваме се — засмя се Джена. — Извинявам се. Помислих, че…

— Тя се сети за нещо, което й се струваше възможно — прекъсна я Майкъл. — Аз обаче й обясних, че не се връзва с останалите неща. Моля ви, продължете.

Джена хвърли поглед на Хейвлок и се пресегна за чашата си.

Помощник държавният секретар говори близо четири часа. През половината от това време отговаряше на въпроси и уточняваше безброй детайли. Към края елегантният кабинет приличаше на съдебна зала, в която Бредфорд играеше ролята на враждебно настроен свидетел, който се бори срещу двама зорко следящи го неуморими обвинители.

— Как вървят нещата с Джейкъб Хенделман?

— Случаят остава нерешен. Президентът ми прочете по телефона онова, което сте написали за него. Невероятно… искам да кажа, невероятно е това за Хенделман. Сигурен ли сте, че не грешите?

— Ножът и пистолетът бяха негови. Не може да има грешка.

— Беркуист спомена, че сте имали изключително сериозни основания да го убиете.

— Може да прозвучи странно, но не беше така. Исках по-скоро да живее в страх… и ако може години наред. Но той се нахвърли върху мене. Възнамерявате ли да кажете истината за него?

— Президентът не е склонен. Как би ни помогнало това? Той твърди, че евреите са минали през много изпитания и е най-разумно нещата да се оставят както са били.

— Поредната необходима лъжа?

— Е, не точно необходима, по-скоро от съчувствие, струва ми се.

— А Кохоутек? И онази ферма в Мейсън Фолс?

— За това сигурно се вземат мерки в момента.

— А клиентите му?

— Всеки отделен случай ще бъде разгледан индивидуално и ще се вземат съответните решения, като се прояви необходимото съчувствие.

Хейвлок прелисти страниците на бележника си, остави го на масичката и протегна ръка към празната си чаша. Хвърли въпросителен поглед към Джена, но тя поклати глава отрицателно. Той стана и мина зад дивана, за да си долее.

— Нека се опитам да обединя нещата — започна той с тих глас. — „Двусмисленост“ се спотайва на петия етаж в Държавния департамент и това най-вероятно продължава от години. Той подава на Матиас информация за всичко по-интересно, което минава през ръцете му — Майкъл замълча и се приближи до прозореца. Прожектори осветяваха цялата околност. — Матиас се запознава с Парсифал и те двамата заедно създават тези невероятни… не, не невероятни… направо немислими споразумения. — Хейвлок спря, рязко се обърна и устреми поглед в Бредфорд: — Как е могло да стане това? За Бога, къде сте били всички вие? Виждали сте го всеки ден, говорили сте с него, наблюдавали сте го! Не можахте ли да прозрете какво всъщност става с него?

— Ние изобщо не се досетихме за ролята, която той играеше — отговори помощник държавният секретар, като устоя гневния поглед. — Личният чар има много страни, той е като диамант, който се разглежда в различна светлина и в ново положение. Беше ли той деканът Матиас, който гледаше на нещата от академична гледна точка, или доктор Матиас, застанал пред аналоя, приковал върху себе си вниманието на хипнотизирани миряни? Или е бил европейският мистър Чипс на чаша шери, който на фона на Хенделова музика просвещава любимите си идолопоклонници? Той вършеше всичко прекалено добре. Освен това той беше и бонвиванът — любимец на Джорджтаун и Източното крайбрежие. Господи, колко желан бе за всяка домакиня, която ще дава прием! Колко великолепен беше… колко чаровен! Колко остроумен! Тази сила на личността му, тази власт, излъчвана от един малък човечец с шкембенце. Той можеше да притежава всяка жена, която пожелаеше! От друга страна, разбира се, той бе и кабинетният тиран. Взискателен, капризен, ревнив, толкова чувствителен към собствения си имидж, че преравяше вестниците и за най-незначителното споменаване на името му, поглъщаше заглавията, вбесяваше се и от най-дребната критика. Като говорим за критични забележки, знаете ли какво направи миналата година, когато един сенатор се поинтересува от мотивите му на Женевската конференция? Той излезе по телевизията почти разплакан и с пресекващ глас и обяви, че ще се оттегли от обществения живот. Боже, какво възмущение избухна! Онзи сенатор днес е обикновен парий! — Бредфорд се замисли и поклати глава, притеснен от собствения си изблик. След малко продължи вече по-тихо: — И накрая, имаше и един Ентъни Матиас — най-гениалният държавен секретар в историята на тази нация… Не, мистър Хейвлок, ние го виждахме, но не прозряхме какво стои зад него. Ние не го познавахме, защото той съчетаваше прекалено много хора в себе си.