Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Спомняш ли си нашата велика Вълтава с красивите й мостове, Вацлавския площад, когато вали сняг… езерото Стршибрне през лятото. И долините на Вах и Нитра, планините…

Те се докоснаха — дланта на ученика легна върху ръката на учителя. Матиас трепереше, дишайки дълбоко; след малко другата му ръка се надигна от скута и покри тази на Хейвлок.

— Ти ми каза, че не разбирам и че никога няма да мога да разбера. Не е така, учителю мой… татко… Аз мога да разбера. Между нас никога не трябва да стои нищо, защото аз дължа всичко на тебе.

Сянката в погледа на Матиас започваше да се разсейва, фокусът се връщаше и в този фокус изведнъж се появи нещо диво… нещо налудничаво.

— Не, Антон, моля те — бързо изрече Майкъл. — Кажи ми за какво става дума. Помогни ми, помогни ми да разбера.

Разнесе се глух шепот както миналата нощ в тъмнината на градината. Само че сега всичко беше обляно в слънчева светлина и езикът беше друг, думите бяха по-различни.

— Най-кошмарните споразумения на земята са абсолютното решение. Това е, което ти никога няма да разбереш… Но ти ги видя да пристигат… видя да идват и да си отиват пратениците на света! Да идват при мен! Да ме умоляват! Светът знаеше, че аз мога да го постигна, и дойде при мен! — Матиас млъкна и изведнъж, точно както предната нощ, тихият шепот се смени с писък, който сякаш сложи преграда пред слънчевите лъчи, като кошмар посред бял ден: — Махни се от мен! Ти ще ме предадеш! Ти ще предадеш всички ни!

— Но как бих могъл?

— Защото ти знаеш!

— Аз нищо не знам!

— Предател! Предател на своите сънародници! На баща си! Предател на света!

— Тогава защо не ме убиеш ! — изрева Майкъл, който знаеше, че вече не остава нищо друго, че няма какво повече да постигне от Матиас. — Защо не нареди да ме убият?

— Хейвлок, прекратете! — извика младият лекар от прага на къщата.

— Не сега! — извика в отговор Майкъл на английски.

— Сега, по дяволите!

— Jà slyšim! — изкрещя отново на чешки Хейвлок в лицето на Матиас. — Можеше да ме убиеш, но не го направи! Защо? Аз съм нищо в сравнение със света, с твоите решения на световните проблеми! Какво те спря!

— Край на всичко това, мистър!

— Оставете ме! Той трябва да ми каже!

— Какво трябва да ви каже?

— Ted, starý pane? — Майкъл стисна силно облегалките за ръце на креслото, в което седеше Матиас, за да му попречи да стане. — Какво те спря?

Отново се разнесе глухият шепот и подивелите очи се проясниха. Неувереността в тях изчезна.

— Ти напусна конференцията и повече не те видяхме, не можахме да те намерим. А трябваше да знаем какво беше направил, на кого беше казал.

Лудост .

— Приключихме, Хейвлок! — каза психиатърът, хвана Майкъл за лакътя и го дръпна. — За какво разговаряхте? Знам, че беше на чешки, толкова мога да разбера. Какво ти каза? Искам го дословно!

Майкъл се опитваше да се отърси от вцепенението, от познатото му чувство на безсмисленост. Той погледна лекаря, спомни си, че той употреби същата дума; не, той не можеше да я употреби в неговия смисъл.

— Няма да ви помогне с нищо. Той се върна в детството си, това бяха несвързани приказки… на сърдито, изплашено дете. Но ми се стори, че е готов да ми каже нещо важно. Не го направи.

Докторът кимна с разбиране; погледът му беше на мъдър, възрастен човек.

— Често прави така — каза той вече по-спокойно. — Това е дегенеративен синдром при възрастните, които са родени в друга страна и майчиният им език е друг. Не е от особено значение дали са нормални или не, те винаги се връщат в миналото си. А и защо не? Те имат право на това утешение… Съжалявам. Опитът си струваше. Хайде, трябва да ви откарам оттук. Пристигнал е хеликоптер за вас, който чака на площадката.

— Благодаря. — Майкъл стъпи отново на плочките и погледна за последен път в живота си Антон Матиас… приятел, наставник, баща. Великият едно време мъж отново се беше сгушил, търсейки сянката на палмата.

Лудост. А може би не?

Възможно ли е? Знаеше ли той — Михаил Хавличек — отговора? Познаваше ли Парсифал?

Наричаха го „Стерилен дом 5“ — или накратко „Пети стерилен“ — и се намираше на десетина мили южно от Александрия в областта Феърфакс. Имот за разплод на коне в миналото, по-късно той бе закупен от възрастно, очевидно богато семейство пенсионери, които всъщност купуваха от името на правителството. Възрастната двойка бяха „подходящи“ собственици, защото бяха прекарали живота си като дипломати, бяха служили в различни посолства, бяха се представяли като какви ли не, но в действителност бяха двама от най-изтъкнатите криптоаналитици в разузнаването на Съединените щати. Прикритието бе просто — той бе банкер в инвестиционното дело, живял в Европа в продължение на десетилетия. Това, от една страна, бе напълно достатъчно за разпръснатите из околността охолно живеещи съседи, а, от друга, обясняваше често появяващите се лимузини, които се отклоняваха от магистралата по дългия половин миля път до имението. Когато обаче пристигнеше гост, „собствениците“ рядко се появяваха — освен ако това не бе предварително уговорено — защото апартаментите им се намираха в северното крило — една цяла отделна част на къщата, с отделен вход и собствени сервизни помещения.