Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— За да работя ефикасно, трябва да имам достъп до архиви, дневници, досиета. Те не могат да се пренасят в провинцията, г-н президент.

— Ако не могат, тогава ще ви откараме до тях, но ще бъдат взети специални мерки… Край масата ще бъдат поставени още два стола. Ще получите допуск до всичко, но под друго име. А Бредфорд ще ви запознае с обстановката.

— Преди да тръгна оттук, бих желал да поговоря с лекарите. А също така искам да се видя с Антон. Разбирам, че е възможно само за малко, няколко минути.

— Не съм сигурен дали ще ви разрешат.

— Дайте вашето разпореждане да ми бъде разрешено. Искам да поговоря с него на чешки, родния му език. Каза ми нещо, което искам да поразровя. Спомена: „Ти не разбираш. Ти никога няма да разбереш.“ Става дума за нещо, което е укрито дълбоко в него — нещо, което се отнася само до нас двамата. Може би аз съм единственият, който може да го разбере. Защо, по каква причина е постъпил така не само с мен, а и със себе си. Някъде в главата ми има бомба, знам това от самото начало.

— Добре, ще се разпоредя. Но искам да ви припомня, че прекарахте дванайсет дни в клиника, бяхте общо осемдесет и пет часа под химическа терапия и не можахте да ни помогнете.

— Не са знаели къде да търсят. И нека Бог ми е на помощ, аз също не знам.

Тримата лекари не бяха в състояние да му кажат нищо, за което да не се е досетил вече от разказа на Беркуист, а на всичко отгоре психиатричната терминология правеше нещата още по-неясни. Сравнението, което президентът беше направил, оприличавайки мозъка на деликатен, забележителен инструмент, който се е взривил под нечовешкия натиск на отговорностите, беше много по-картинно, отколкото сухото обяснение за границите на издръжливостта под стрес. Единият от специалистите — най-младият — се намеси с фразата: „За него реалността не съществува в общоприетия смисъл на тази дума. Той прекарва възприятията си през филтър, разрешавайки до съзнанието му да достигнат само онези, които подкрепят онова, което иска да види и да чуе. Това е неговата реалност, всъщност по-реална може би от всичко преди — защото фантазията му е защитен механизъм. Той не разполага с нищо друго, само с откъслечни спомени.“

Майкъл си помисли, че президентът не само има способността добре да описва, но че също може и да изслушва.

— Не може ли да се овладее състоянието му? — поинтересува се Хейвлок.

— Не — потвърди друг психиатър. — Клетъчната структура е дегенерирала. Тя е невъзстановима.

— Той е твърде стар — каза по-младият.

— Искам да се видя с него. Ще бъде за кратко.

— Вече изтъкнахме нашите възражения — намеси се и третият лекар — но президентът гледа на нещата другояче. Моля ви да ни разберете: ние работим тук при практически невъзможни условия с пациент, който прогресивно отпада, макар да не може да се каже колко бързо. Налага се изкуствено да бъде едновременно стимулиран и релаксиран, за да можем да постигнем някакъв резултат. Тези въздействия са крайно деликатни и една сериозна травма може да ни върне дни назад. А ние не разполагаме с време, мистър Хейвлок.

— Ще бъда кратък. Десет минути.

— Нека бъдат пет. Моля ви!

— Добре, пет минути.

— Аз ще ви заведа — предложи младият психиатър. — Сега е там, където го видяхте миналата нощ. В градината.

Когато излязоха на улицата, лекарят съпроводи Майкъл до армейския джип, паркиран край тухлената сграда.

— Мисля, че се подразнихте — подхвана той. — Не би трябвало. Те са двама от най-добрите специалисти в страната и това, което казаха, в никакъв случай не е преувеличение. Понякога това място ми прилича на град на безсмислеността.

— Защо?

— Резултатите, до които достигаме, идват крайно бавно. Ние просто не можем да насмогнем.

— С какво?

— С онова, което е извършил.

— Разбирам. Вие също едва ли сте просто един от многото — каза Майкъл, докато минаваха по улиците на града към черния път, отвеждащ до имитацията на дома на Матиас.

— Имам една-две публикации, добър съм в статистическата обработка, но съм щастлив да бъда помощник на двамата.

— А къде работите?

— О, работех за доктор Шрам в клиниката „Менингер“ — това е онзи, който настоя на петте минути. Той е един от най-добрите невропсихиатри. Помагах му с техниката: скенери, електро спектрографи и други такива неща. Продължавам да правя същото.

— Значи тук е докарана доста техника, така ли?

— Нямаше никакви ограничения в разходите.

— Още не мога да свикна с всичко това — възкликна Майкъл, обърнат към отдалечаващата се гледка, към зловещите фасади, алабастровите макети, миниатюрните улички, странните фотоувеличения, изправени по безукорно поддържаните поляни. — Просто е невероятно. Като че ли е декор от филм — странен, непонятен филм. Кои, по дяволите, построиха всичко това и как са ги накарали да не казват нищо? Според мене из цяла Южна Джорджия са плъзнали слухове.