Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Той вече го е упражнил. Позволявайки му това, вие сте допуснали първата си грешка.

— Печелехме време. Продължаваме да се опитваме да спечелим.

— Под риска на тоталното унищожение?

— С единствената цел да го предотвратим. Вие, мистър Хейвлок, все още не разбирате. Ние можем и вероятно ще извадим Ентъни Матиас пред целия свят като един луд, унищожавайки по този начин доверието в сключените в продължение на цяло десетилетие договори и споразумения, но това няма да даде отговор на фундаменталния въпрос. По какъв начин, за Бога, е попаднала в споразуменията информацията, която се съдържа в тях? Била ли е предоставена на човек, който може да бъде освидетелстван като луд? И ако това е така, кой друг разполага с нея? И склонни ли сме ние доброволно да разкриваме пред потенциалните си врагове най-съкровените тайни на нашите нападателни и отбранителни възможности? Или готови ли сме да им разкажем колко и какво ни е известно за тяхното въоръжение?… О, ние не притежаваме монопола върху ядрените маниаци! В Москва и Пекин има хора, които след първото прелистване на тези страници ще протегнат ръка към бутона и ще изстрелят ракетите. И знаете ли защо?

— Не съм сигурен… в нищо не съм сигурен.

— Е, тогава се присъединявате към един крайно елитарен клуб. Нека ви кажа защо. Защото ни бяха необходими четиридесет години и безброй милиарди, за да постигнем това, което сме днес. Взаимно опрели атомни ножове в гърлата си. Няма нито време, нито пари, за да започнем отначало. Накратко казано, мистър Хейвлок, в отчаян опит да избегнем глобалната ядрена катастрофа, ние трябва сами да я започнем.

Майкъл преглътна, усещайки как лицето му пребледнява.

— Най-простите предположения са изключени — каза той.

— И никога не са били на мода — отвърна Беркуист.

— Кой е Парсифал?

— Не знаем. Така както не знаем кой е „Двусмисленост“.

— Не знаете?

— Освен че са свързани. Това може да се допусне.

— Почакайте малко! Но вие разполагате с Матиас. Разигравате му тук някакъв компютризиран театър. Защо не проникнете в главата му? Разполагате със стотици възможности за това. Използвайте ги! Научете каквото ви трябва!

— Мислите ли, че не сме го опитвали? Не остана нищо, което да не използваме в момента! Но той е изтрил реалността в главата си, самоубедил се е, че е преговарял с милитаристите в Пекин и Москва. Разбира се, той просто не може да допусне, че е било иначе. Фантазиите му за него са реалност. Те са неговата защита.

— Но Парсифал е жив, той не е фантазия! Той има лице, очи, неща, които го характеризират! Антон просто трябва да е в състояние да ви даде някаква информация!

— Абсолютно никаква. Вместо това той описва — и то съвсем точно — известните ни екстремисти в съветския Президиум и китайския Централен комитет. Това са хората, които изплуват в съзнанието му със или без химикали, когато се отвори дума за споразуменията… Неговият мозък — този невероятен инструмент — изобретателно го защитава сега, както му е служил, когато поучаваше света на простосмъртните преди.

— Но това са абстракции! — възкликна Хейвлок.

— Казахте вече това.

— Парсифал е реален. Съществува! И ви е хванал на мушка!

— Е, това, доколкото си спомням, са моите собствени думи.

Майкъл стовари върху масата свития си юмрук.

— Не мога да повярвам на всичко това!

— Повярвайте — каза президентът — но не правете това повече. Тук вътре има инсталиран датчик, който регистрира децибелите, не самия разговор. Ако не проговоря веднага хранилището ще бъде отворено и можете да загубите живота си.

— О, Боже мой!

— Нямам нужда от вота ви на гласоподавател. Знаете, че не мога да се кандидатирам за трети мандат в бъдеще — ако има такова нещо като бъдеще — а дори да можех, не бих желал.

— Забавен ли се опитвате да бъдете, г-н президент?

— Може би. Във времена като днешните, ако обстоятелствата ви позволят да остареете, редки опити като този носят едно странно задоволство. Но аз не съм сигурен… вече в нищо не съм сигурен. Милиони бяха похарчени, за да се построи това място, мерките за сигурност са безпрецедентни, привлечени са най-добрите психиатри в страната. Но има ли смисъл всичко това? Не знам. Единственото, което знам, е, че няма къде другаде да отида.

Хейвлок се отпусна на стола в края на масата, усещайки неясно притеснение да седи в присъствието на Беркуист, без да бъде поканен да седне.

— О — каза той неопределено и гласът му заглъхна, докато разсеяно гледаше към Беркуист.