Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— О, не, само дванайсет секунди. Няма шанс да се трасира обаждането. И не си помисляй да ми забиеш иглата. Подлагал съм се на терапия преди, така че взех предпазни мерки. Просто не знам откъде се обаждат, повярвай ми.

— За нищо няма да ти повярвам, боклук !

— Най-добре ще направиш, ако ми повярваш, защото в противен случай копия на тези страници ще бъдат разпратени на съответните адреси из Европа. От Москва до Атина, от Лондон до Прага… от Париж до Берлин. Сега се хващай за телефона.

Двайсет и една минути по-късно служителят на „Кон Оп“ гледаше към стената, докато даваше паролата на Джена. Единайсет секунди по-късно той остави слушалката и погледна отново към Хейвлок.

— Ти наистина си всичко, което говорят, че си. Ти си гад.

— Освен това съм и „неспасяем“.

— Точно така.

— И ти си такъв, Чарли, защото си програмиран. Ти си безполезен. Защото си забравил да задаваш въпроси.

— Какво?

— Ти просто си приел моята присъда. Познаваш ме… знаеш досието ми, но това за тебе е без значение. Някой е разпоредил отгоре и добрата малка овчица си казва: „Ами, защо пък не?“

— Можех да те убия.

— Но ще можеш ли да понесеш последиците? По-добре не прави това, а се обади в Белия дом.

Хейвлок се вслушваше в оглушителния грохот на хеликоптера и знаеше, че президентът на Съединените щати беше пристигнал на остров Пуул. Вече беше утро и слънцето над Джорджия се опитваше да изпепели плочите на тротоара отвън. Намираше се в стая, но това по-скоро беше килия, макар единственият прозорец да не беше с решетка. Стаята беше на втория етаж; долу стояха четирима войници, а в далечината се редяха призрачни фасади и увеличените снимки на познати сгради. Един свят на лъжи, на хитрост и на пренесена, изопачена реалност.

Мислите му постоянно се връщаха към Джена, към онова, което тя сега за кой ли вече път изживява, за душевните сили, които трябваше да събере, за да издържи непоносимото напрежение. Мислеше и за Матиас… Мили Боже, какво се беше случило? Майкъл не можеше да се отърси от ужасната сцена в градината, опитвайки се да съзре някаква логика в нея.

Не трябва да се приближаваш до мене! Ти не разбираш и никога няма да разбереш!

Какво имаше за разбиране?

Беше изгубил представа за времето, ходът на мислите му бе прекъснат от някакъв шум зад стъклената врата. Показа се някакво лице с военна фуражка със златни ширити. Вратата се отвори и през нея влезе широкоплещест полковник на средна възраст, който се приближи с чифт белезници в ръка.

— Обърни се! — заповяда той. — Протегни ръце.

Хейвлок се подчини и белезниците щракнаха на китките му.

— Ами краката ми? — сопна се Майкъл. — Сигурно и те могат да бъдат оръжие?

— Аз ще държа в ръка едно много по-ефективно оръжие — каза офицерът — и няма да те изпускам от погледа си дори и за секунда. Само опитай нещо, което да разбера погрешно, веднага влизам и си покойник.

— А, все пак конференцията ще бъде на четири очи. Поласкан съм.

Полковникът рязко обърна Хейвлок с лице към себе си.

— Виж какво, не знам кой си, какво правиш в момента или какво си направил досега, но запомни следното, каубой. Нося отговорност за този човек и ако мислиш, че ще те направя на решето и ще задавам въпроси после, значи си прав!

— Кой тогава е каубоят?

Сякаш за да подчертае заплахата си, полковникът блъсна Майкъл в стената.

— Стой там! — заповяда той и излезе от стаята.

Трийсет секунди по-късно вратата се отвори отново и в стаята влезе президентът Чарлс Беркуист. В ръката си държеше тринайсетте страници с разкритията на Хейвлок. Президентът спря и погледна Майкъл. После вдигна жълтите листа.

— Това е необикновен документ, г-н Хейвлок.

— Това е истината.

— Вярвам ви. За мене голяма част от него не заслужава дори презрение, но, от друга страна, си казвам, че човек с вашето досие не би могъл да разкрие и изложи на смъртна опасност толкова много други хора. Разглеждам го по-скоро като заплаха — заплаха, на която не може да се противопостави нищо — с цел да бъдете изслушан.

— В такъв случай вие просто се заблуждавате — отговори Майкъл, който не беше помръднал от стената. — Аз съм обявен за „неспасяем“. Защо би трябвало да ме е грижа за някого другиго?

— Защото сте интелигентен мъж, който знае, че нещата трябва да имат някакво обяснение.

— Някоя лъжа например?

— Някои от обясненията са лъжи и ще останат такива, защото така е най-добре за тази държава.