Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Хейвлок гледаше изумен — шокът беше също толкова непоносим, както и истината.

Ентъни Матиас беше полудял.

— Горе ръцете!… Иди до стената и се разкрачи! Бързо!… Хайде! Облегни се на стената с длани върху нея!

Като в транс, с поглед, прикован върху Матиас, който беше коленичил като дете на едно коляно край розов храст, Хейвлок се подчини на заповедта на бодигарда. Беше в шок, неясни образи се въртяха из главата му, мислите му бяха спрели. Неговият приятел… неговият наставник… неговият баща… беше луд. Външната обвивка на един човек, който бе изумил света със своя блестящ ум, с начина си на възприемане на нещата, се свиваше до цветята, главата му трепереше, а изплашените му очи зад очилата бяха изпълнени с ужас, който бе понятен само на самия него.

Хейвлок чу стъпките на бодигарда по стъпалата и знаеше, че ще последва удар. Но това вече му беше безразлично. Всичко му беше безразлично.

Паяжината на остра болка се спусна над съзнанието му и той пропадна в тъмнината.

Когато се свести, усети, че лежи на килима в гостната. Светли кръгове се въртяха пред очите му, в слепоочията му пулсираше болка, подгизналите панталони с полепналия по тях пясък драскаха кожата му. Дочуваше бързите крачки на някакви хора отвън, по стъпалата, и отривистите им заповеди. Докато те влизаха през вратата, провери куртката си, опипа колана — пистолета го нямаше, но не бяха го претърсвали. Изглежда това, както и предстоящият разпит бяха оставени за началниците на охраната.

Приближиха се двама: единият униформен — майор; другият — цивилен. Познаваше последния — беше от Държавния департамент, агент на „Кон Оп“, с когото беше работил в Лондон или Бейрут, или Париж, или… не можеше да си спомни.

— Това е той — каза цивилният. — Бредфорд ми каза, че може да се появи… не знаеше как точно… но, ето го. Знам от него каквото трябва, не е необходимо вие да се намесвате.

— Просто го махнете оттук — отвърна военният. — А какво ще правите след това, си е ваша работа.

— Здравей, Хейвлок — подхвърли мъжът от Департамента и в гласа му прозвуча презрение. — Голяма дейност разви напоследък. Сигурно е било страшно забавно да убиеш онзи старец в Ню Йорк? За какво ти беше? За да оправдаеш някоя сумичка от резервния фонд? Ставай, копеле!

С глава, която се пръскаше, и остра болка в цялото тяло, Хейвлок бавно се извъртя на колене и с мъка се изправи.

— Какво се е случило с него? Как е станало?

— Няма да отговарям на въпроси.

— Но някой трябва да даде отговор… Някой просто трябва да го направи!

— И да те пусне да си ходиш може би? Няма да стане, кучи сине. — Цивилният се обърна към бодигарда, който чакаше в далечния край на стаята. — Претърсихте ли го?

— Не, сър. Просто му взех пистолета и натиснах бутона на алармената инсталация. На колана му имаше закачено фенерче и някакъв плик.

— Нека сам ти помогна, Чарли — намеси се Хейвлок, разтвори полите на куртката и хвана плика. — Не греша, нали? Чарли Лоринг от… Бейрут ли беше?

— Беше, а ти си дръж проклетите ръце на място.

— Това, което ти трябва, е тук, вътре. Ето, вземи го. Няма да избухне.

Човекът от Департамента кимна на майора, военният пристъпи, хвана ръцете на Хейвлок, а Чарлс Лоринг откъсна плика от колана.

— Сега го отвори — продължи Хейвлок. — Подарък от мен за теб. По-скоро за всички вас.

Агентът на „Кон Оп“ разкъса плика и извади сгънатите жълти листа. Майорът пусна Хейвлок, а цивилният отиде до лампата и започна да чете. После спря, погледна Хейвлок и се обърна към военния: — Изчакайте навън, майоре. А вие — допълни той с бегъл поглед към бодигарда, — в другата стая, ако обичате.

— Сигурен ли сте? — попита офицерът.

— Напълно — каза Чарли. — Той няма да избяга никъде, а аз ще ви извикам, ако имам нужда от вас. — Двамата излязоха: майорът през входната врата, а човекът от охраната — в съседната стая. — Ти си най-големият боклук, който някога съм познавал — каза човекът от Департамента.

— Копие е, Чарли.

— Виждам това.

— Обади се на дежурния в „Кон Оп“. На всеки петнайсет минути от единайсет часа насам някой му телефонира под формата на въпрос: „Билярд или пуул?“ Отговорът е „Предпочитаме пуул.“ Нареди им да дадат именно него.

— И какво ще стане след това?

— След това поискай да ти прехвърлят разговора при следващото позвъняване и изслушай какво ще ти предадат.

— За да ми прочете някой друг боклук от това, което държа в ръцете си.