Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Той се подпря на една стена от сгуробетон, тя поне беше солидна. Стената заграждаше нещо, което не беше част от фалшивата фасада. Майкъл се сви в тъмнината, опитвайки се да помисли. Но ситуацията излизаше извън способността му да я разбере. Той, разбира се, знаеше за центъра в Новгород, наричан Американски сектор — огромен комплекс, където всичко беше „американизирано“, където имаше магазини, супермаркети, мотели, бензиностанции, където всички използваха американска валута и говореха американски английски — на сленг и различни диалекти. Беше чувал и за съветските експерименти отвъд Урал, където имало построени цели американски казарми, в които американските правила и устави се спазваха с необикновена точност и където отново се говореше само на американски английски и се поощряваше използването на казармения език, а всичко останало бе автентично до последния, най-незначителен детайл. Знаеше, естествено, и за поменятчиките — наричани още „пътешественици“, — които бяха средството на една свръхсекретна операция, чието съществуване беше презрително отхвърлено като параноична фантазия от Ростов в Атина, но която все още съществуваше и продължаваше да се развива. Изпълнителите в нея бяха мъже и жени, доведени като малки деца в американски домове и осиновени от семействата, за да израснат изцяло в американската среда, но чиято мисия като възрастни бе да служат на Съветския съюз. Говореше се — и това бе потвърдено от Ростов — че поменятчиките са преминали на разпореждане към ВКР, маниакално тайнствената група фанатици, които дори КГБ изпитваше затруднения да контролира. И нещо повече, носеха се слухове, че някои от тези фанатици са се издигнали до постове, които им даваха възможност да упражняват власт и влияние. Къде свършваха слуховете, за да започне реалността? Къде беше самата реалност тук?

Беше ли това възможно? Можеше ли изобщо да се допусне, че остров Пуул е в ръцете на випускниците от Новгород и Урал, чиито редици се попълваха от израстващите поменятчики и чиито началници бяха други поменятчики — онези, издигнали се в обществото? Бяха ли тези хора в състояние да отвлекат Антон Матиас? И Емъри Бредфорд… беше ли и той…?

Може би всичко това са само безпочвени слухове. Все пак известно е, че има хора във Вашингтон, които работят съвместно с хора в Москва и дори в това признавано сътрудничество имаше наченки на лудост.

Нищо нямаше да научи, ако останеше свит в сянката на стената от сгуробетон; трябваше да се движи, да разгледа… и най-вече да не допусне да го заловят. Внимателно се прокрадна към ъгъла на сградата и надзърна към осветените с мека светлина улици и към малките постройки, между които минаваха. Трима офицери се отдалечаваха от поста при портала, навлизайки в миниатюрния парк по посока към алабастровите паметници в далечината, а четирима войници бързаха към голямата сграда на „Куонсет Хът“, издигаща се на поляната между две непознати тухлени здания, които напомняха за първите етажи на прилично изглеждащ жилищен комплекс. Изведнъж, за изненада на Хейвлок, от входа на тухлената сграда отдясно облечен в цивилни дрехи човек излезе, последван от друг в бяла престилка, който говореше нещо тихо, но настойчиво. За миг Майкъл се усъмни дали не говорят на руски. Двамата тръгнаха по алеята и завиха надясно на „кръстовище“, маркирано от неработещ макет на светофар. Там завиха пак надясно, продължавайки разговора си, в който цивилният явно укоряваше, макар и доста кротко, своя спътник. Не се чуваха никакви гласове, спокойствието на сцената се нарушаваше само от щурците. Каквито и да бяха тайните на остров Пуул, те бяха скрити под това привидно спокойствие — измама, създадена от измамници.

Докато двамата цивилни се отдалечаваха по алеята, Хейвлок забеляза метална табела, закрепена на стълб от другата страна на улицата. Беше ли виждал нещо подобно по-рано? Разбира се! Всеки път, когато пристигаше или си тръгваше с такси от дома на Матиас в Джорджтаун. На нея имаше синя стрелка и думите „Канал Чесапийк и Охайо“. Ставаше дума за живописния воден път, разделящ пронизителния шум на Вашингтон от спокойствието на жилищните квартали в Джорджтаун, с тихите му улици, по които бяха разположени къщите на най-богатите и могъщи хора в столицата.

Джорджтаун.

Има ли алармена инсталация и вътре?

Само в Джорджтаун.

Антон Матиас се намираше някъде на тази улица, някъде над някой мост — със или без вода, в къща, която беше лъжлива. Боже мой! Нима бяха направили макет и на къщата му, за да отрепетират отвличането му? Беше напълно възможно: домът на Антон се охраняваше по заповед на президента и задачата на денонощната охрана бе да се опази най-ценният жив капитал на нацията. Не само възможно — това бе единственият начин, по който можеше да се направи. Матиас трябваше да бъде пленен в дома си, алармената инсталация трябваше да бъде изключена, охраната трябваше да бъде изтеглена и сменена по заповед от Държавния департамент — по заповед на лъжците. Мисия като тази трябваше да бъде отработена до най-малките подробности и след това осъществена.