Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Войникът отдясно беше не само по-близката, но и по-логичната първа цел. Той почти се скри от погледа му, завивайки по пътя, за да изчезне скрит от оградата. Хейвлок се изправи и тичешком прекоси пътя, след което продължи нататък по пясъчния банкет, ядосан на шума, който издаваха подгизналите му боти. След малко стигна до завоя — там отпред, на около шестстотин фута, се виждаха прожекторите, осветяващи портала. Затича се още по-бързо, скъсявайки разстоянието между себе си и бавно пристъпващия часови, като се надяваше вятърът в листата да заглуши жвакащите му стъпки.

Беше на не повече от дванайсет фута, когато часовият спря обезпокоен и завъртя глава встрани, вслушвайки се. Хейвлок скочи, прелитайки останалите шест фута във въздуха. Дясната му ръка обхвана главата на момчето и запуши устата му, а лявата го стисна за врата, за да може да контролира падането им на земята. Той опря коляно в гърба и изви главата му назад, държейки го здраво.

— Не се опитвай да извикаш! — прошепна той. — Това е тренировка по проверка на мерките за сигурност — военна игра, разбираш ли? Половината гарнизон знае за нея, другата половина няма представа. Сега ще те пренеса през пътя, ще те вържа и ще ти запуша устата, но няма да се престаравам. Ти просто си извън играта. О’кей?

Младият часови беше толкова стреснат, че можа единствено да примигне няколко пъти с големите си, изплашени очи. Майкъл не можеше да разчита, че той няма да изпадне в паника. Той взе падналото кепе и се надигна заедно с войника, без да отмества ръката върху устата му, след това двамата бързо прекосиха пътя, завиха надясно и се насочиха към прикритието на боровете. Когато се озоваха в мрака под клоните, Майкъл спря и препъна войника. Намираха се достатъчно дълбоко в сектор четири.

— Добре, сега ще си махна ръката — каза Майкъл, — но ако издадеш някакъв звук, ще те цапна, ясно ли е? Ако не го направя, ще ми отнемат точки. О’кей?

Младежът кимна и Хейвлок бавно свали ръката си, готов да запуши устата му при първия по-висок звук. Часовият потри бузи и тихо проговори:

— Направо ми изкара ума. Какво, по дяволите, става тук?

— Става онова, което ти казах — обясни Майкъл, свали оръжието от колана му и го закачи на якето си. — Учебна тревога — допълни той, бръкна в джоба си за една от кожените връзки и изви ръцете на момчето под себе си. — Опитваме се да проникнем вътре. — След това завърза китките и обви ръцете му до лактите.

— В обекта?

— Точно така.

— Не е възможно, човече. Губите!

— Алармената система ли имаш предвид?

— Ще обикаляте все едно че сте отишли седем пъти до Мемфис и обратно. Преди две нощи един пеликан се опари на оградата. Пече се почти половин час. Ако искаш вярвай, но на следващия ден ни сервираха пилешко.

— А вътре?

— Какво вътре?

— Има ли алармена инсталация и вътре?

— Само в Джорджтаун.

— Какво? Какъв Джорджтаун?

— Хей, аз знам какви са правилата. Всичко, което можеш да искаш от мен, е името, чинът и номерът ми!

— А порталът — запита Хейвлок заплашително. — Кой е на портала?

— Постовите, кой друг? Следят кой влиза и излиза.

Слаба светлинка привлече вниманието на Майкъл — беше още далече, но през стволовете на дърветата си пробиваше път лъчът на фенерче. Групата завършваше претърсването и се завръщаше откъм другата страна на острова. Нямаше време за разговор. Той откъсна парче от ризата на войника, напъха я в протестиращата му уста и го пристегна на място с още една от връзките. Третата връзка послужи да завърже краката около глезените.

Хейвлок навлече куртката, пристегна колана с оръжията на кръста си, свали вълнената шапка и я пъхна в джоба си. Сложи войнишкото кепе, нахлупи го, колкото можа, после бръкна под подгизналия пуловер и освободи фенерчето. Прецени възможностите за минаване между дърветата и разстоянието до приближаващите се фенерчета и се затича диагонално надясно през дърветата към някаква скала на брега.

Притисна се до скалата; вълните се разбиваха зад гърба му, вятърът се усилваше. Изчака да мине и последният войник от групата. В същия момент Майкъл излезе иззад скалата, затича се към отдалечаващата се фигура и с опита, натрупан в стотици подобни ситуации, сграбчи мъжа през шията, задушавайки в зародиш всеки опит за вик, и го събори на земята. Трийсет секунди по-късно изпадналият в безсъзнание войник беше завързан — ръце, крака и уста, а Хейвлок тичаше, за да настигне останалите.

— Добре, момчета! — извика властен глас. — Край на мъчението! Сега обратно в кучкарника!