Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Дявол да го вземе, капитане — провикна се някакъв войник. — Надявахме се да докарате момичета, а вие ни изкарахте да си губим времето!

— Считай това за тренировка, нещастнико. Следващия път може и да спечелиш.

— Та той не може да спечели даже на флипер! — извика друг. — Какво ли ще прави с момиче?

Хейвлок следваше фенерчетата през дърветата. Отново излязоха на пътя — светлият бетон отразяваше ярката светлина на прожекторите при портала. Подразделението прекоси пътя като безформена група, а Майкъл се придвижи напред, за да останат войници и зад него. Те минаха през металната врата и един от постовите броеше високо на глас минаващите покрай него.

— Един, двама, трима, четирима…

Той беше номер осем — мина с наведена глава, докато си триеше очите.

— Седем, осем, девет…

Накрая се озова вътре. Свали ръце от очите си и вървейки заедно с останалите по странно гладката повърхност, вдигна поглед…

Дъхът му спря, а краката отказаха да му се подчиняват. Просто не можеше да направи следващата крачка, защото се беше озовал в друго време и друго място. Това, което виждаше пред себе си и около себе си, беше сюрреалистично. Абстрактни образи, изолирани фрагменти от някаква неземна сцена.

Той не се намираше в някакъв обект на малък остров недалече от брега на Джорджия, наречен Пуул. Беше във Вашингтон!

Това, което се разкриваше пред очите му, бе сякаш извадено от някакъв налудничав сън, в който реалността е изкривена, сведена до абстрактни образи, деформирана, за да изпълни някаква демонична фантазия. Умалени модели на известни гледки бяха подредени до силно увеличени снимки на места, които познаваше много добре. Имаше малки, тесни, засадени с дървета улички, които започваха непредвидимо и свършваха неочаквано, преминавайки в мека пръст, имаше указателни знаци и лампи за улично осветление — всичко това в миниатюра.

Пред него се виждаше стъклената врата на Държавния департамент. Малко встрани бе и каменният вход на новата сграда на ФБР, а от другата страна на пътя, зад малък парк, осеян с малки бели скамейки, кафяви стъпала водеха към главния вход на Пентагона. Далече наляво — висока черна ограда от ковано желязо с портал, широк колкото да мине кола, от двете страни, на който имаше две малки стъклени караулки. Това беше южният вход на Белия дом.

Невероятно!

И блестящите корпуси на автомобили с нормални размери. Такси, две военни коли, две прекомерно големи лимузини — всички паркирани поотделно като неподвижни символи на едно друго място. Едни други символи, които не можеше да бъдат сбъркани с нищо друго, се виждаха надясно в далечината зад парка: малки, алабастрово бели макети — високи не повече от четири фута — на мемориалния комплекс „Джеферсън“, на паметника на Джордж Вашингтон и до тях малките компактни копия на Огледалното езеро в пазарния център… всички те окъпани в светлина… перфектни дубликати от това разстояние и едновременно с това безпогрешни ориентири.

Всичко беше на мястото си… и всичко толкова абсурдно! Като разпръснати на широка площ декори за филм, изработени от неправдоподобно големи фотографии, миниатюризирани макети, незавършени постройки. Цялата сцена би могла да бъде продукт на болното въображение на филмов творец, който си е поставил целта да изследва черно-белия кошмар на личното си виждане за Вашингтон.

Страшно .

Един фантастичен, фалшив свят, създаден като изопачена версия на друг реален свят, намиращ се на стотици мили оттук!

Беше много повече, отколкото Хейвлок можеше да възприеме. Трябваше да се махне оттук и да се окопити, за да разбере значението на този зловещ спектакъл. И за да намери Антон Матиас.

Хората от групата, с която бе влязъл, започваха да се разпръскват — някои надясно, други наляво. Зад фалшивата фасада на Департамента имаше поляна, виждаха се увисналите клони на върби и после нищо… мрак. Изведнъж зад гърба му, някъде откъм портала, се разнесе дълга ругатня и Майкъл несъзнателно се напрегна.

— Пак този шибан кучи син, къде е сега?

— Кой, сержант?

— Джексън, лейтенант. Отново закъснява.

— Ще го включа в доклада, сержант. Тук дисциплината падна много ниско. Искам да се затегне.

Войниците развеселено изкоментираха, а една част от тях хвърлиха поглед назад и тихо се разсмяха. Хейвлок се възползва от момента, за да се измъкне надолу по улицата и да се скрие зад ъгъла в сянката към ливадата.