Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Стъпки… това стъпки ли бяха? Ако да, не звучаха като стъпки по пясък или по меката почва под боровете. Чуваше се нещо подобно на бавна походка и остро изтракване — като кожена подметка, стъпваща по твърда повърхност. Хейвлок се приведе и се затича към високите дървета, като гледаше диагонално надясно в посоката, откъдето идваше звукът.

Изведнъж долови отляво същия звук, този път по-далечен, но приближаващ се. Пак приличаше на бавни и внимателни стъпки. Навлезе навътре сред боровете, докато стигна до края на горичката, където вече беше светло, легна на земята и вдигна глава, за да огледа, доколкото беше възможно. Онова, което видя, обясняваше донякъде стъпките, но нищо повече. Директно пред него минаваше широк, гладък бетонен път, отвъд който, докъдето стигаше поглед в двете посоки се простираше двайсет фута висока ограда. Светлината идваше иззад оградата — едно сияние, надвиснало като покрив над всичко. Именно него бе видял той от водата, но сега то бе много по-ярко, макар и странно меко. Вдясно от него се появи първият войник, който бавно пристъпваше. Както и екипажът на катера, той беше в бойна униформа, а на колана му висеше автоматичен „Колт“ 45-и калибър, приет на въоръжение в армията. Беше млад войник, изпълняващ наряд, и на лицето му беше изписана досадата от загубеното време и безсмислието на тази обиколка. Другият часови излезе от сянката вляво, може би на петдесет ярда оттам, и вървеше даже още по-бавно от своя колега. Те се приближиха като два робота и се срещнаха на не повече от трийсет фута от Хейвлок.

— Обясни ли ти някой нещо? — запита войникът отдясно.

— Да, просто някаква лодка с гребла и мотор, довлечена с отлива от Савана. Празна.

— Някой проверил ли е двигателя?

— Какво искаш да кажеш?

— Маслото. Маслото остава топло, ако двигателят е работил. Както при всеки двигател.

— Я остави това. Та кой, по дяволите, ще се довлече дотук?

— Не казвам, че някой го е направил. Просто това е един от начините да се разбере.

— Забрави го. В момента обикалят из целия остров. За всеки случай, защото този, който е дошъл, може да има криле. Шефовете тук са се смахнали.

— На тяхно място и ти би се смахнал.

Часовият отляво погледна часовника си.

— Имаш право. Хайде, ще се видим вътре.

— Ще се видим, ако дойде Джонсън да ме смени. Миналия път закъсня с половин час. Можеш ли да си представиш? Трябвало да доизгледа края на някакъв скапан сериал.

— Той прекалява. Уилис му каза онзи ден, че някой някога просто ще се прибере и ще каже, че той е поел поста от него. И ще го накисне.

— Ха, да не мислиш, че няма да може да се оправдае?

Двамата обърнаха гръб един на друг и поеха бавно по познатия им безсмислен маршрут. Майкъл се опита да направи извод от дочутото. Първо, специална група претърсва острова и, второ, смяната на часовите изтича, а освен това очевидно дисциплината нощем не е особено добра, щом някой може да си позволи да закъснее с половин час. Не беше много логично — островът представляваше крепост на сигурността, а часовите се държаха сякаш всичко това е нещо безсмислено, макар и необходимо. Защо?

Отговорът, помисли си той, може би се крие в една стара истина. Войниците от казармата, както и командният състав с най-нисък ранг първи осъзнаваха безсмислеността на едно задължение. Пречупено през конкретната обстановка, това можеше да означава само, че алармената система по бреговата ивица е дублирана от датчици, разположени вътре в обекта. Майкъл огледа високата ограда. Беше нова — дъските още не бяха потъмнели и не беше необходимо кой знае какво въображение, за да си представи клопките зад нея: кръстосващи се лъчи, които задействат системата по маса, натиск или топлина на тялото и не биха допуснали да се провре под тях, да ги прескочи или прекъсне по някакъв начин. И тогава забеляза нещо, което досега убягваше от вниманието му: оградата извиваше, следвайки извивката на пътя и в двете посоки. Някъде там, зад завоя, трябваше да се намира порталът, вероятно охраняван от постови, единственото място, през което би могъл да проникне. С охрана, която едва ли щеше да бъде така небрежна.

Обикалят из целия остров .

Войници с фенерчета, които се провират през боровете, оглеждат крайбрежната ивица и търсят, макар и най-малка следа. Бяха започнали от мястото, където се намираше той сега — онова, което за тях представляваше сектор четири, и се движеха бързо — може би десетина души, може би малко повече. Но откъдето и да бяха дошли, те трябваше да се върнат в точката, от която бяха тръгнали… А нощта беше тъмна и луната излизаше от облаците все по-рядко. Да се възползва от групата за претърсване беше едно крайно средство, макар сега да му изглеждаше единственото; но за да стане това възможно, се налагаше да действа в момента.