Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Нямам джоб.

— Нямаш и пари, нямаш и дрехи — допълни Хейвлок, хвана я за раменете и я притисна към себе си. — Погрижи се за това, моля ти се — ще те разсее поне за известно време. Напазарувай.

— Ти си луд.

— Не, наистина те моля. Няма да имаш много време, но повечето от магазините в онзи център са отворени до десет и половина. Там има и боулинг зала, един-два ресторанта и супермаркет, който е отворен денонощно.

— Просто не мога да повярвам, че говориш това — възкликна тя, дръпна глава и го погледна в очите.

— Повярвай — каза той. — Освен това мястото е по-безопасно от телефонните кабини по магистралата. — Погледна часовника си. — Сега е девет и десет, а остров Пуул се намира само на миля и половина от брега. Едва ли ще ми отнеме повече от двайсет минути да стигна до там — да речем, в десет. В единайсет искам да започнеш да звъниш на онзи номер и да кажеш думите „Билярд или пуул 124 124 Разновидност на билярда, при която играчите се стремят да вкарат в лузите различни топки в определен ред (игра на думи с името на острова). — Бел.прев. “. Разбра ли?

— Разбира се, билярд или пуул.

— Добре. Ако не получиш незабавен отговор, прекъсваш и отиваш на друг телефон. Ще звъниш на всеки петнайсет минути.

— Какъв ще бъде отговорът?

Хейвлок се намръщи:

— „Ние предпочитаме пуул“.

— „Ние предпочитаме пуул“, а после?

— После още едно — последно — обаждане отново след петнайсет минути. Вместо оператора в линията ще се включи някой друг. Той няма да съобщи име, но трябва да използва същата фраза. В секундата, в която го стори, прочети му първите два реда от първа страница. Ще взема копието с мене, за да докажа, че думите съвпадат. Прочети ги бързо и затвори.

— И от този момент нататък започва голямото чакане — каза Джена, прегърна го и притисна лице до неговото. — Този път в нашия неподвижен затвор.

— Наистина неподвижен — всъщност направо стационарен. Купи храна в супера и остани тук. Не излизай никъде. Аз ще те намеря.

— И колко ще продължи всичко това според тебе?

Хейвлок нежно отдръпна лицето си от нейното и я погледна.

— Може би ден, може би два. Надявам се, че няма да е чак толкова дълго, но е възможно.

— И ако… — Джена не можеше да завърши изречението, лицето й посърна, а очите й се напълниха със сълзи.

— След три дни се обади на Александър във Фокс Холоу и му предай, че съм бил заловен или убит, а Антон Матиас е задържан като затворник. Кажи му, че разполагаш с доказателство, написано от моята ръка, и освен това има касета с моя глас в дома на Салан в Кан сюр Мер. При тези обстоятелства той не може да не ти обърне внимание. Все пак любимата му република е в опасност. — Майкъл замълча, помисли и допълни: — Само последните четири страници — рече той тихо — ти си права — те не заслужават да умрат.

Джена притвори очи.

— Не мога да ти обещая това — каза тя. — Обичам те. Ако те загубя, тези хора няма да имат значение за мене. Нито един от тях.

Морето беше бурно, както е обикновено, когато крайбрежните течения се разбиват в неочаквано изпречила се на пътя на вълните суша. Той се намираше на около четвърт миля от скалистия бряг на острова и се приближаваше откъм подветрената страна, така че вятърът да отнася към морето слабия шум на двигателя. Скоро смяташе да го изгаси и да използва греблата, за да излезе в най-тъмната част при боровете, ръководейки се от сиянието, което се виждаше над върховете на дърветата.

Беше се уговорил специално с нощния пазач на пристанището, една неопределена уговорка, която всеки опитен агент би се опитал да постигне, когато наема лодка и съществува възможност да я изостави. Човек никога не захвърля средството си за бягство, освен ако не е абсолютно необходимо, но е наложително това средство да се скрие колкото може по-добре, макар и само за да се спечели време, защото пет минути объркване често са разликата между залавянето и бягството. Досега обаче пътуването преминаваше добре. Щеше да избута скифа на най-тъмното място на брега.

Ето, моментът беше дошъл. Той отне газта, двигателят изкашля приглушено и замлъкна. Майкъл скочи на средната седалка и постави греблата в полугривните. Течението откъм брега беше по-силно, отколкото очакваше. Той натисна греблата срещу него, надявайки се, че преди ръцете и раменете му да отмалеят, то ще промени посоката си. Раната от Кол де Мулине започваше да се обажда… Трябваше да внимава и да използва повече тежестта на тялото си…