Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Антон? — прекъсна го Майкъл.

— Не се досетих за това до следващата сутрин. Последното, което ми каза, преди един благороден или може би похотлив гост да я отведе, беше, че страната трябва да знае за тези неща и че правителството се държи като Матушка Русия. На сутринта ми позвъни трезва и доста изплашена. Извини ми се за, както сама го нарече, „отвратителното си поведение“ и ме помоли да забравя всичко, което ми е казала. Аз от своя страна проявих разбиране и отговорих, че инстинктите й не са я излъгали, понеже не аз съм човекът, към когото би трябвало да се обърне, и че има други, които ще й свършат по-добра работа. Разговорът завърши с думите й, че съпругът й може да пострада и обещаващата му военна кариера да отиде по дяволите. Това беше всичко.

— Как така? Откъде разбра, че е ставало дума за Матиас?

— По стечение на обстоятелствата същата сутрин прочетох във „Вашингтон Поуст“, че Антон продължава почивката си и няма да се появи пред Сенатската комисия по външните работи. Мислех си за жената и онова, което ми беше казала… както и колко рядко се отказва Антон от възможността да бъде показан в хрониката от Сената. И изведнъж ми хрумна „А защо не?“. Подобно на тебе, аз също знам къде прекарва всеки свободен миг, който…

— Бунгалото в Шенандоа — прекъсна го Хейвлок в пристъп на deja vu 123 123 Усещане, че става дума за нещо преживяно в миналото, макар то да се случва за първи път (фр.). — Бел.прев. .

— Точно така. Реших, че ако информацията е вярна и той си дава няколко допълнителни дни почивка, бихме могли или да отидем на риба, или да поиграем любимия му шах. Също като тебе и аз имам телефонния му номер, така че му позвъних.

— И не беше там — каза Майкъл.

— Не, не ми казаха точно това — поправи го журналистът. — Обясниха ми, че не може да се обади в момента.

— На онзи телефон?

— Да… на онзи телефон. На личния му телефон.

— На телефона, на който не отговаря никой, ако той не е там?

— Да — Александър вдигна чашата с бренди и отпи.

На Хейвлок му идваше да започне да крещи. Изпитваше желание да се втурне към достолепния журналист и да го разтърси: Продължавай! Продължавай, разкажи всичко! Вместо това тихо отрони:

— Това сигурно те е шокирало?

— А тебе не би ли те шокирало?

— Разбира се. — Така и стана. Не можеш ли да го видиш в очите ми? — Какво направи после?

— Първата ми задача беше да позвъня на Зелиенски. Помниш стария Леон, нали? Винаги когато Матиас отива в Шенандоа, той кани Зелиенски на вечеря… Това им е навик от години насам.

— И свърза ли се с него?

— Да, и той ми каза нещо крайно странно. Каза, че от месеци не е виждал Антон и че Матиас вече не отговаря на позвъняванията му и че според него нашият велик приятел повече няма време за долината.

Сега Майкъл разбра, че странното му усещане отпреди малко не е било измама. После си спомни.

— Ти също си приятел със Зелиенски, нали?

— Нас ни свързва главно Антон. Връзката ни до голяма степен е подобна на нашата с теб. Той идва от време на време на обяд и партия шах. Никога на вечеря, защото не обича да пътува с кола нощем. Но това, което исках да кажа, е, че Матиас не посещава вече единственото място, където би могъл да отдъхне. Изобщо не мога да си представя, че няма да се види със стария Леон. В края на краищата Леон му позволява да спечели някоя и друга партия шах.

— Не мога да допусна, че си оставил нещата така.

— Прав си, не се примирих. Обадих се в кабинета на Антон и поисках да говоря с първия му съветник. Подчертах, че очаквам да ме свържат с някого, който е упълномощен да представлява държавния секретар в негово отсъствие, тъй като поводът, по който се обаждам, е сериозен. И можеш ли да си представиш с кого ме свързаха?

— С кого?

— Емъри Бредфорд. Помниш ли го? Бредфорд „бумеранга“, бичът на войнолюбците, чийто говорител беше едно време. Стана ми много интересно, защото всъщност аз му се възхищавам, че намери смелостта да се обърне на сто и осемдесет градуса, макар винаги да съм считал, че Матиас ненавижда цялата тази пасмина. Ако проявяваше съчувствие, то беше по-скоро към онези, които паднаха сред пламъците, защото не се промениха.

— Какво ти каза Бредфорд? — Майкъл толкова силно стискаше чашата, че тя можеше да се строши в ръцете му.

— Питаш какво ми каза, след като му обясних моята версия за случилото се? Аз, естествено, не споменах онази жена и Бог ми е свидетел, че това не се наложи. Бредфорд изпадна в шок. Той започна да ме умолява да не казвам на никого, да не пиша нищо и обеща, че Матиас сам щял да ми се обади. Съгласих се и същия ден следобеда получих по куриер бележка от Антон. Изпълнявах молбата му… до днес. И за миг не мога да допусна, че той би искал да те изключи от кръга на посветените.