Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Самият Бредфорд просто нямаше избор. Ако изтъкнатият журналист го поканеше, той трябваше да се отзове. Може и да имаше други важни неща — като Коста Брава например, — но той не можеше да позволи да събуди интереса на обществеността, а това би могло да се случи, ако откажеше да бъде интервюиран от Реймънд Александър. А когато пристигнеше във Фокс Холоу и пазачите му останеха в лимузината Майкъл щеше да го залови в къщата. Изчезването му щеше да изненада както лъжците, така и телохранителите, наети от тях. Огромната къща на журналиста беше заобиколена от простираща се на много мили гъста гора, неокосени ливади и стръмни оврази. Никой не познаваше гората така, както Михаил Хавличек, и те щяха да я пресекат, за да стигнат до един селски път с една кола, спряла на него, и една жена в тази кола — една жена, която Бредфорд беше използвал в Барселона. След срещата с Александър те щяха да имат цяла нощ на разположение, за да изучат местността по карта, да минат по пътищата, да наблюдават как действа полицията на Фокс Холоу, готови да дадат невинно обяснение, ако бъдат спрени. Можеха да се справят. Трябваше да го направят.

— Но тук е прекрасно! — възкликна Джена, очарована от газовите лампи по улиците и малките колони от алабастър пред входовете на магазините.

— И е охранявано — отбеляза Майкъл, забелязвайки синьо-белия силует на патрулираща полицейска кола, спряла до тротоара между две пресечки.

— Лягай долу! — нареди той. — Скрий се.

— Какво?

— Моля те!

Джена се подчини и се сви на пода на колата.

Той намали скоростта, приближи до полицейската кола, видя, че вътре има полицай, и паркира пред него.

— Но какво правиш? — прошепна Джена, озадачена.

— Показвам препоръчителните си писма, преди някой да ми ги е поискал.

— Отлично, Михаил.

Хейвлок слезе и се върна при полицейския патрул. Полицаят свали прозореца, но не пропусна най-напред да запомни номера на наетата от Майкъл кола. Майкъл разчиташе точно на това — щеше да бъде от полза, ако по-късно същата нощ в доклада на патрула се споменеше за „подозрителна кола“.

— Може ли да ми кажете къде има наблизо телефонен автомат? Мислех, че беше на ъгъла, но не съм идвал тук от две години.

— Били сте тук преди? — осведоми се полицаят с дружелюбност, която прозвуча в гласа му, но не се забеляза в очите му.

— О, разбира се. Едно време идвах често за уикенда.

— Имате ли някаква работа във Фокс Холоу, сър?

— Е… — Хейвлок замълча, сякаш въпросът беше прозвучал на границата на нахалството. След това сви рамене, признавайки, че полицията трябва да върши своята работа. Накрая проговори, но малко по-тихо: — Добре, разбирам ви. Работата, по която идвам, е свързана с един стар приятел, Реймънд Александър. Искам да му се обадя по телефона и да му кажа, че съм тук… Просто в случай че при него се е отбил някой, когото той не би искал аз да видя. Това е стандартната процедура при м-р Александър, но вие вероятно знаете за това. Бих могъл да се разходя наоколо. И без това сигурно по-късно ще ми се наложи.

Отношението на полицая явно се подобри след споменаването на името на Александър. По пътя за къщата на уважавания политически коментатор често можеха да се видят лимузини и коли на военни. Сега нямаше такива, но съзнанието на полицая беше вече попило ключовите фрази „стар приятел“ и „… идвах често за уикенда“.

— Да, сър. Разбира се, сър. Пет преки нагоре има ресторант и във фоайето му има телефон.

— А, „Лемплайтър“? — попита Хейвлок, припомняйки си.

— Точно така, сър.

— Не мисля, че там ще бъде удобно. Вечер е и може да има посетители. Няма ли някъде кабина на улицата?

— Има една в „Акация“.

— Ако ме упътите как да стигна там и аз, и м-р Александър ще ви бъдем признателни.

— Следвайте ме, сър.

— Много ви благодаря — Майкъл понечи да се върне при своята кола, но спря и пак се обърна към сваления прозорец: — Знаете ли, давам си сметка, че това звучи глупаво, но обикновено ме докарваха тук с кола. Мисля, че знам пътя към дома му. Трябва да завия наляво по „Уебстър“ до „Ъндърхил Роуд“ и да продължа направо около две-три мили, нали?

— По-скоро шест мили, сър.

— О? Благодаря.

— След като се обадите, мога да ви покажа пътя дотам, сър. Тази нощ в града е спокойно.

— Това е страшно любезно от ваша страна. Но честно казано, не знам дали бих могъл да искам такова нещо от вас.

— Няма проблеми. Нали затова сме тук.

— Е, благодаря ви отново. Наистина съм ви признателен.