Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Толкова много грехове, за които трябва да платя .

По обед, преди да навлязат в Хейгърстаун, видяха автомат за продажба на вестници встрани от входа на заведението. Бяха останали само два вестника от следобедното издание на балтиморския „Сън“. Купиха и двата, за да видят дали има публикувани снимки, по които би могло някой да разпознае кой влиза в крайпътния ресторант. Мисълта за оцеляване се беше превърнала в инстинкт.

Седнаха един срещу друг в едно от ъгловите сепарета. Бързо прелистиха страниците и когато приключиха, въздъхнаха с облекчение. Снимки нямаше. Сега можеха да се върнат и на трета страница, където беше материалът.

— Сигурно умираш от глад — каза Хейвлок.

— Ще ти призная, че предпочитам да пийна нещо, ако ни сервират.

— Разбира се, че ще ни сервират. — Той погледна към бара и вдигна ръка.

— Даже не се бях сетила за ядене.

— Това е странно. Кохоутек ми каза, че не си яла нищо снощи и че си хвърлила подноса в лицето на кубинеца.

— Поднос с боклуци. Ядох, нали винаги си ми казвал да не се отказвам от храна, когато попадна в тежка ситуация. Защото човек никога не знае кога ще може отново да се нахрани.

— Слушай майка си.

— Послушах едно дете, което се е криело из горите, за да спаси живота си.

— Това е история. Но защо хвърли подноса? За да не се приближи до тебе?

— Не, исках да задържа вилицата. Нямаше нож.

— Ти наистина си голяма работа!

— Бях направо отчаяна. И стига си ми правил комплименти.

Възпълничка, силно гримирана сервитьорка се приближи, оценявайки Джена с поглед, в който се четеше тъга и завист. Майкъл разбра, без задоволство, без снизхождение, той просто разбра. Джена Карас беше дама и когато беше принудена да убие, за да се спаси, и когато приема да бъде съблазнявана, за да оцелее. Хейвлок поръча напитките. Сервитьорката се усмихна, кимна и бързо отиде да изпълни поръчката. Личеше, че и бързо ще се върне с нея.

— Сега да минем към лошите новини — въздъхна Хейвлок и отвори вестника.

— На трета страница е.

— Знам. Прочете ли статията?

— Само последния ред, на който пишеше „продължава на страница 11“. Помислих, че снимката е публикувана там.

— И аз — Хейвлок започна да чете, а Джена го наблюдаваше. Сервитьорката се върна и остави чашите на масата. — Ще поръчаме след минутка — отпрати я Майкъл, без да откъсва поглед от вестника. Сервитьорката се отдалечи, а той бързо прелисти на продължението и нервно подреди страниците. Докато четеше статията, изпита облекчение, после загриженост и накрая тревога. Свърши и се облегна, поглеждайки Джена с широко отворени очи.

— Какво има? Какво са написали?

— Опитват се да потулят историята — отвърна той тихо.

— Какво?

— Опитват се да ме защитят… всъщност направо ме прикриват.

— Не си прочел внимателно.

— Опасявам се, че я прочетох крайно внимателно. — Той се наклони напред и прекара пръст по редовете на колоната. — Чуй това:

„Според Държавния департамент нито в момента, нито изобщо някога там е работило лице, което да съответства на името, описанието или намерените отпечатъци от пръсти. По-нататък говорител на Департамента заяви, че предположенията за сходство между съобщеното име на убиеца и това на настоящ или бивш служител на Департамента би било крайно несправедливо и непрецизно. След получаване на доклада от полицията в Манхатън е била направена подробна справка в компютъра с отрицателни резултати. Обаче доклад на Държавния департамент разкрива, че професор Хенделман е работил в качеството на консултант за Департамента в областта на пренасочването на бежанци от Европа, обръщайки особено внимание на оцелелите след нацизма. Според друг говорител Манхатънската полиция работи по версията, че убиецът е член на терористична организация, враждебно настроена към евреите. Държавният департамент изтъква, че не е необичайна практиката терористи по целия свят да се представят като държавни служители.“

Хейвлок спря и вдигна поглед към Джена. — Ето за това става дума — каза той. — Опитват се да отклонят всички от истинската следа.

— Но може би сами са повярвали в това?

— Не е възможно. Първо, има стотици хора в Департамента, които знаят, че съм работил за „Консулски операции“. Всеки веднага ще се сети за името ми. Второ, отпечатъците ми са останали из целия апартамент на Хенделман, а на всичко отгоре са регистрирани в картотеката. Накрая, Хенделман няма нищо общо с правителството и в това беше силата му. Той работеше като посредник за „Ке д’Орсе“ и те никога не биха се решили да го използват, ако знаеха, че някога може да бъде проучван, за да постъпи на държавна работа. Това не се прави, всички ние сме специална категория.