Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Какво мислиш тогава?

Майкъл се отпусна в сянката на сепарето, протегна ръка към чашата с уиски и отпи.

— Струва ми се, че е прекалено явно — отговори той и задържа чашата до устните си.

— Тогава е клопка — предположи Джена. — Искат да изплуваш очевидно по следите на Бредфорд и да те заловят.

— Да стигна до точката на „неспасяемост“, ако ми позволиш играта на думи. И след като ме премахнат, след като няма да съм в състояние да проговоря, ще обяснят, че са ликвидирали един убиец. Мисля, че лесно ще стигна до Бредфорд, но ще е невъзможно да избягам с него… Освен ако не го изкарам навън, ако не го накарам той да тръгне след мене.

— Те никога няма да разрешат това. Той ще бъде охраняван от телохранители и те ще дебнат само тебе. Ще те убият в мига, в който те зърнат.

Хейвлок отново отпи и усети как някаква, все още неясна мисъл се заражда в главата му.

— Ще дебнат само мене… — повтори той и остави чашата. — Ще ме търсят… Но мен никой друг не ме търси, с изключение на тези, които ни причиниха всичко това.

— Както ти ги наричаш, лъжците — каза Джена.

— Да. Имаме нужда от помощ, но аз предположих, че никой няма да ни я окаже, че всеки, с когото се опитам да се свържа, ще се отдръпне. Сега обаче това вече не е вярно, защото те обявяват край на преследването.

— Не ставай глупав, Майкъл — прекъсна го Джена. — Това е част от клопката. Обявено е издирването ни, при това твоето, за разлика от моето, даже не е разпратено с шифрограма и в него няма нищо двусмислено. Всяка служба, която може да помогне, те има в списъка си. На кого мислиш, че би могъл да се довериш?

— На никого — съгласи се Майкъл. — Още по-малко на някого, който може да оцелее след сътрудничество с „неспасяем“, ако реша да му се доверя.

— Тогава какво искаш да кажеш?

— Кан сюр Мер — поясни Майкъл и примижа. — От дома на Салан, след като не успях да се свържа с Антон, позвъних на стария Зелиенски, нали помниш, че ти разказах? Той спомена името му. „Александър Велики“, така го нарече. Реймънд Александър. Не просто общ приятел, а един страшно добър приятел — както мой, така и на Матиас. Той може да се справи.

— Как?

— Заради това, че не е на държавна служба. Не е, но Вашингтон има нужда от него, а и той има нужда от Вашингтон. Той пише за „Потомак Ривю“ и знае за правителството повече от всеки друг. Но той зависи от връзките си и никога не би ме допуснал близо до себе си, ако ме бяха идентифицирали във вестниците.

— Как би могъл да ни помогне?

— Не съм съвсем сигурен. Може да измъкне на открито Бредфорд, за да ми помогне. Негова специалност са интервютата анализи и всяко интервю, направено от него, е полезно за кариерата на всеки правителствен служител. Той е човек извън каквото и да е било подозрение. Може и да развеждат Бредфорд по улиците с танк, но ще го пуснат да влезе в дома му сам. Мога да му намекна, че се е случило нещо извънредно, че в Държавния департамент се заражда промяна, в центъра, на която се намира Бредфорд. И ще му намекна, че има смисъл да го интервюира… като ми позволи да остана у дома му, за да чуя разговора и да се убедя, че Бредфорд говори истината.

— В дома му?

— Той работи у дома си и това е част от мистерията около него. Подобно на Джеймс Рестън от „Таймс“ : когато някой политик или чиновник обяви, че е бил във Файъри Рън, всички знаят какво иска да каже — ще има материал за него, написан лично от Скоти Рестън. По същия начин, когато спомене, че се връща от Фокс Холоу, същите хора ще схванат, че е бил интервюиран от Реймънд Александър. Фокс Холоу е във Вирджиния, западно от Вашингтон. Можем да стигнем там за час и половина, максимум два.

— И мислиш, че той ще се съгласи?

— Би могъл. Аз няма да му кажа защо, но въпреки това би могъл. Ние сме приятели.

— От университета?

— Не, но има връзка с университета. Запознахме се благодарение на Матиас. Когато започнах работа в Департамента, Матиас имаше навика да идва до Вашингтон за едно или друго, да разработва връзките си, да очарова с присъствието си влиятелните глупаци и често се случваше Антон да ми се обади по спешност, за да ме покани на вечеря в компанията на двама им. Никога не съм отказвал не само заради компанията, но и защото ресторантите бяха нещо, което не можех да си позволя.

— Колко мило от страна на твоя приятел.

— Но не беше много разумно от страна на един гениален човек, като се има предвид естеството на моето обучение. Той беше учителят, който възхвалява качествата на не особено надарения студент от Прага, а най-малкото, от което тогава имах нужда, бе някой да се заинтересува от мен. Обясних това спокойно на Александър. И двамата се посмяхме, а в резултат започнахме да вечеряме заедно понякога, когато Антон се намираше в Принстън, грижейки се за академичната си градина. Но не се заблуждавай, Антон не се свенеше да тори семената, които беше посял.