Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Но сега те искат да те убият. След като са те обявили за „неспасяем“.

— Някой е променил решението си.

— Онзи, който е известен като „Двусмисленост“ — съгласи се Джена.

— Да. Каквото и да е онова, което знам — или което си мислят, че знам — то е сменено от нова, по-голяма заплаха, много по-голяма опасност за тях. И това отново е свързано с мен. С нещо, което съм открил или научил.

— Не разбирам.

— Това си ти — поясни Хейвлок. — Коста Брава. Операция, която трябва да бъде погребана.

— Съветската връзка?

— Това не знам. Коя беше жената на плажа? Защо е решила да отиде там? Защо това не беше ти — слава Богу, че не беше ти, но защо все пак не беше ти? Къде са искали да те отведат?

— В гроба, предполагам.

— Но ако е така, защо не са изпратили теб на онзи плаж? Защо не са възнамерявали да те убият там?

— Може би са усещали, че няма да искам да отида. А и нали не напуснах хотела заедно с тях!

— Те не са могли да знаят, че ще се случи така. Мислили са, че те държат в ръцете си — изплашена, шокирана, нуждаеща се от закрила. Най-същественото е, че изобщо не са споменали пред теб за Коста Брава, дори не са се опитали да те подготвят.

— Аз бих отишла там онази нощ… и щеше да бъде напълно достатъчно само да ми се обадиш. И те щяха да получат своята екзекуция, а ти щеше да си видял онова, на което са искали да станеш свидетел.

— Нещо не мога да разбера — Майкъл запали цигара този път за себе си. — И това е най-голямото несъответствие, защото онзи, който е планирал Коста Брава, е страхотен техник, експерт по черните операции. Сценарият е направо гениален, а отделни фази са сглобени с точност до секунди… Не, има нещо, което не се връзва!

Настъпи дълго мълчание. Неочаквано Джена го наруши:

— Майкъл — каза тя тихо, наклони се напред, затвори очи и се замисли. — Две операции — прошепна тя.

— Какво?

— Защо не допуснем, че са били проведени две операции, а не само една? — тя се обърна към него и очите й блестяха. — Първата е задействана в Мадрид, започвайки с уликите срещу мен, после е пренесена в Барселона, продължавайки с уликите и доказателствата срещу тебе…

— Но завесата е само една — поясни Хейвлок.

— Но след това тя е била разкъсана — настоя Джена. — На две части.

— Как?

— С прехващане на оригиналната операция — обясни тя. — От някой, който не е бил участник в първоначалния замисъл.

— И това е променило развитието й — започна да разбира той. — Тъканта е същата, но шевовете са в други места, за да направят крайния резултат различен. Различна завеса .

— Остава въпросът с каква цел — повтори тя.

— Целта е все същата: контролът — отговори Майкъл. — Но ти се измъкваш и контролът отива по дяволите. Брусак ми каза, че след Коста Брава е била разпратена шифрограма, в която се обявява издирването ти.

— Което е добре завоалирано — съгласи се Джена и изгаси цигарата си. — А това означава, че онзи, който е прехванал операцията, за да я промени, може и да не знае, че съм се измъкнала жива от Барселона.

— И така е било до момента, когато те видях и разказах на другите, че съм те видял — на онези, от които зависят някои неща. От този момент нататък и двамата е трябвало да умрем: единият, чрез типична черна операция от учебника — това съм аз. Другият — извън плана, защото хората, които санкционират тези неща, не знаят за него — чрез взривяване на кола в района на Кол де Мулине. Това си ти. И следите се загубват.

— Отново „Двусмисленост“?

— Никой друг не би могъл да го направи. Никой друг, освен човека, на когото е поверена тази парола, не би могъл да даде втората директива в онази операция на моста.

Джена отмести поглед към прозореца, зад който оранжевото зарево беше започнало да потъмнява.

— И все пак остават много неясни неща.

— Ще запълним някои от празнините, може би дори всичките.

— Имаш предвид Емъри Бредфорд, разбира се.

— И още един човек — отговори Хейвлок — Матиас. Преди четири дни се опитах да се свържа от Кан сюр Мер с него на частния му номер, който е известен на много малко хора. Не ми стана ясно защо, но той отказа да разговаря с мен. Дори не можеш да си представиш колко невероятно ми се стори това. Но той наистина не пожела да говорим и тогава аз си помислих най-лошото: човекът, когото чувствам като най-близък, се е отрекъл от мен. Но когато ми разказа за Бредфорд, започнах да мисля, че не съм бил прав.

— Какво искаш да кажеш?

— Да предположим, че Антон не е бил там. Защо не допуснем, че там са се настанили други хора и са сложили ръка на тайния му телефон?