Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Тя помръдна, протегна се и слънчевата светлина, нахлуваща през прозореца, озари лицето й. Докато я наблюдаваше, той продължаваше да мисли за изживяното от нея, за това какви душевни сили е трябвало да събере, за да може да оцелее. През кои места бе минала? Кои хора й бяха помогнали и кои я бяха наранили? Толкова много въпроси и толкова много неща, които искаше да научи. Някъде дълбоко в него продължаваше да живее един неопитен юноша, който ревниво мислеше за неща, които не искаше да си представя, докато в друга част от съществото му се бе настанил човекът, създаден да оцелява, който знаеше много добре цената, която тя трябваше да плаща, за да остане жива в този объркан и толкова жесток свят. Отговорите ще дойдат с времето, постепенно или в изблици на спомени и огорчения, но той беше убеден, че не бива да ги провокира. Оздравителният процес не можеше да става насила, за да не тласне Джена назад към повторното изживяване на ужасите, което само щеше да ги удължи.

Тя отново помръдна и обърна лице към него. Дъхът й беше топъл. В този момент той осъзна абсурдността на мислите си. Защо беше забравил къде се намира… къде са те двамата сега? Имаше ли представа какво ще им бъде разрешено да направят? Как изобщо можеше да си позволи да мисли за неща, които изискват време, за да станат?

Джейкъб Хенделман беше мъртъв, а убиецът му — напълно идентифициран… и в този момент много добре известен на лъжците във Вашингтон. Преследването щеше да бъде организирано със съответната подготовка; той си представяше заглавията във вестниците: обичан от всички учен е брутално убит от побъркан бивш дипломатически служител, който се издирва за най-различни престъпления. Би ли повярвал някой на истината? Би ли допуснал някой, че един мил стар евреин, изстрадал ужасите на лагерите, в действителност е бил чудовище, заповядало в Лидице автоматите да открият стрелба? Беше лудост да мисли, че някой ще повярва!

Самата Брусак щеше да го презре, всички, на които би могъл да се опре, нямаше да го погледнат, нямаше да им помогнат с нищо. Не, не можеха да си позволят бавно да се възстановяват, защото сега всеки час беше от значение, а най-важна беше бързината на собствените им удари… на неговите удари. Той погледна часовника, беше три без петнайсет — три четвърти от деня бяха изтекли. Предстоеше им да обмислят плановете си… и да стигнат до лъжците през нощта.

Въпреки това те се нуждаеха от нещо. Нещо лично, само за тях — нещо, с което да притъпят болката, да заличат усещането, че наоколо всичко е крехко и нетрайно. И ако не откриеха това нещо, значи и останалото нямаше смисъл.

Той направи онова, за което беше мечтал, събуждайки се плувнал в пот, когато онзи сън отново го споходи, разбирайки, че това никога не може да се случи. Но ето сега това се бе сбъднало. Той прошепна името й и я върна от бездната на съня.

И сякаш никога не се бяха разделяли, тя протегна ръка към неговата. После се разсъни, погледна го с поглед, в който той просто се изгуби, без да проговори дума, отметна завивките, притисна голото си тяло до неговото и го обгърна с ръце.

Без да нарушават тишината, те усещаха как възбудата им бавно нараства. Усещаха нуждата от другия и някаква тревога, която не ги безпокоеше.

Любиха се още два пъти. Слънчевите лъчи вече не проникваха през прозореца, вместо тях навън се беше спуснало онова оранжево зарево, което предшества залеза. След малко седнаха в леглото, Майкъл запали цигарата й и двамата се засмяха тихо над начина, по който изразходваха енергията си, и над временното изтощение.

— Смяташ да ме зарежеш заради някой темпераментен самец в Анкара.

— Изобщо няма за какво да ми се извиняваш, скъпи… Михаил. Освен това не ми харесва как правят кафето.

— Какво облекчение е да науча това.

— Ти си чудесен — каза тя и докосна превръзката на рамото му.

— Просто съм влюбен. А има толкова много грехове, за които трябва да платя.

— Отнася се и за двама ни, не само за тебе. Недей да мислиш така. Аз също повярвах на лъжите. Невероятни лъжи, поднесени по невероятен начин. Макар да продължаваме да не знаем защо.

— Но знаем с каква цел, което отчасти отговаря на въпроса защо. За да ме отстранят, запазвайки контрола над мен, оставяйки ме под микроскопа.

— С цената на моето предателство, моята смърт? Има и други начини да се премахне един човек, който повече не е необходим.

— Като бъде убит? — кимна Майкъл, после се замисли и поклати глава: — Да, това безспорно е един от начините. Но в този случай е невъзможно да се сложи ръка на уличаващите доказателства, които той може да остави. Възможността подобен човек да скрие някъде такава информация често му запазва живота.