Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Обаждането на Александър предизвика реакцията, която Майкъл очакваше. Никакви възражения не се приемаха — той трябваше да се отбие, макар и само за по едно питие. Майкъл му каза, че е доволен, че го сварва свободен, защото иска не само да поднови старото приятелство, а и защото е чул нещо в Лондон, към което Александър може би ще прояви любопитство. Нещо, с което Майкъл може би най-сетне ще може да се отплати за многото и скъпи вечери, на които се беше наслаждавал за сметка на Реймънд.

Когато се връщаше от кабината, Майкъл спря за миг до прозореца на полицая.

— М-р Александър иска да научи името ви. Той ви е много благодарен.

— Наистина няма защо, сър. Името ми е Люис. Полицай Люис, само един съм с това име.

Люис, помисли той. Хари Люис, професор по политология, университета „Конкорд“. Сега не можеше да си позволи да мисли за Хари, но скоро можеше и да се наложи. Люис сигурно беше решил, че Майкъл се е откъснал от цивилизацията. Така и беше, но за да се върне обратно в нея, трябваше да открие и разобличи лъжците.

— Какво има, сър?

— О, нищо. Познавам един човек на име Люис и се сетих, че трябва да му се обадя. Благодаря ви отново. Сега ще карам след вас.

Хейвлок се върна зад волана на наетата кола и погледна Джена.

— Как си?

— Много е неудобно и съм изплашена! Какво щеше да стане, ако този човек бе дошъл до колата?

— Щях да го спра и да го повикам до телефонната кабина, но не мисля, че имаше такава опасност. Полицията във Фокс Холоу гледа да стои близо до радиостанцията. Просто не искам да те виждат, ако това е възможно. Във всеки случай не тук и не с мен.

Пътуването до къщата на Александър им отне десетина минути. Бялата ограда около дома на журналиста блестеше под светлините на фаровете на двете коли. Самата къща бе построена навътре, далеч от пътя. Комбинацията от камък и дърво беше чудесна; прожектори осветяваха алеята, водеща до централния вход, откъдето започваше широко стълбище, което водеше към тежка дъбова врата. Тревата пред и отстрани на къщата беше окосена; дървета с огромни корони се издигаха над поляната. Но там, където тя свършваше, се намираше границата с гъста гора. Майкъл се опита да възстанови по памет плана на задната част: големият вътрешен двор отделяше гората на приблизително същото разстояние от къщата. Той щеше да използва тази гора и Бредфорд щеше да бъде с него.

— Когато чуеш полицейската кола да си тръгва — обърна се той към Джена — стани, протегни се, но не излизай. Не знам каква алармена система е инсталирал Александър тук.

— Много странно ме посреща твоята свободна страна, Михаил.

— Освен това не пуши.

— Благодаря.

— Няма защо.

Хейвлок съзнателно натисна клаксона, преди да излезе от колата — резкият остър звук лесно можеше да се обясни. Нямаше кучета. Той се упъти към полицейската кола пред себе си, надявайки се, че клаксонът ще изиграе ролята си, преди да е стигнал до нея. Така и стана: вратата на къщата се отвори и в рамката застана униформена прислужница, която погледна навън.

— Здравей, Маргарет! — извика Майкъл през колата на патрулиращия полицай. — Идвам веднага. — След това погледна полицая и видя, че той е обърнал глава към входната врата и си е направил съответните изводи. — Благодаря ви много, полицай Люис — каза той и извади банкнота от джоба. — Бих искал да…

— О, не, сър, но въпреки това ви благодаря. Приятна вечер, сър — полицаят кимна усмихнато, включи на скорост и замина.

Хейвлок махна с ръка: нямаше кучета, нямаше полиция, оставаше единствено невидимата алармена система. Джена беше в безопасност, докато стоеше в колата. Той се изкачи по стъпалата към очакващата го на вратата прислужница.

— Добър вечер, сър — каза жената с отчетлив ирландски акцент. — Казвам се Инид, не Маргарет.

— Страшно се извинявам.

— Мистър Александър ви очаква. Не съм чувала за Маргарет; момичето преди мен се казваше Гретхен. Изкара четири години и нека Бог даде мир на душата й.

Влязоха в библиотеката, чиито стени бяха покрити с ламперия и шкафове с книги. Реймънд Александър се надигна от креслото, в което седеше, и посрещна Майкъл с протегната ръка. Движенията му бяха много пъргави за внушителната му фигура. Имаше ангелско лице с ясни зелени очи и пищна разбъркана коса, която съумяваше да остане по-тъмна, отколкото годините нормално позволяваха. Верен на анахроничния си стил на живот, той беше облечен в дълъг червен кадифен халат — нещо, което Хейвлок не беше виждал от юношеските си години в Гринуич, Кънектикът.