Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Плаващи мрежи . Огромни платнища от лека материя, опънати и задържани точно под повърхността от коркови поплавъци или стиропор с вплетена метална нишка. Рибата не можеше да разкъса нишката, но витлата можеха и тогава алармената инсталация надаваше вой. Скалите. Части от бреговата ивица на острова, забранени за плавателни съдове от всякакъв тонаж. Трябваше да не изпуска патрулния катер от поглед, защото той щеше да се приближи до скалите.

Акули . Не искаше да мисли за тях, просто нямаше смисъл. Това, върху което трябваше да се концентрира, бе да излезе на сушата. Течението беше почти непреодолимо, но плувайки бруст със загребвания между вълните и използвайки обратното подводно течение, той бавно напредваше и когато видя лъчите на цяла дузина фенерчета през стволовете на боровете, разбра, че наистина се приближава. Времето беше без значение, но той усещаше хода му благодарение на болката в ръцете и краката си, макар концентрацията му да беше абсолютна. Трябваше да стигне до мрежа, скала или някакво друго препятствие под краката си, което да му даде възможност да се изправи.

Първото, до което достигна, беше мрежата. Той се хвана за края й и заплува покрай дебелото найлоново въже, докато не се натъкна на огромен плаващ варел от стиропор, оформен като шамандура. Заобиколи го внимателно, издърпа се с ръце по въжето и коленете му се удариха в нещо твърдо. Бяха скалите. Продължи да се държи за мрежата, като се опитваше да си поеме дъх, защото разбиващите се вълни подмятаха тялото му. Лъчите на фенерчетата изчезваха между дърветата — проверката в сектор четири не беше разкрила нищо интересно. Когато се скри и последната светлинка, той бавно се придвижи към брега, държейки се с всички сили за въжето на мрежата, защото това беше единственият шанс да се противопостави на вълните, които се разбиваха около него. На всяка цена трябваше да се пази от скалите! Те се издигаха над него — бели, назъбени камънаци, с ръбове, заострени като бръсначи от бушуващата хилядолетия вода. Една-единствена по-мощна вълна и щеше да свърши нанизан на камъните.

Той я видя да се надига и се хвърли наляво върху мрежата, при което с изненада установи, че я няма. Нямаше я! Краката му стъпваха върху пясък. Беше пресякъл рифа, създаден от човешки ръце, и вече се намираше на сушата.

Изпълзя от водата и установи, че едва вдига ръцете си; краката му представляваха отмалели, безтегловни израстъци, които се подгъваха по влажния пясък. Луната отново се появи за кратко и освети на двайсетина ярда пред него една дюна, покрита с дива трева. Той се повлече към нея, разбирайки, че всяка стъпка го отвежда към мястото, където ще може да отдъхне в безопасност. Стигна до дюната и се изкатери по сухия пясък, после се просна по гръб и впери поглед в тъмното небе.

Остана неподвижен почти половин час, усещайки как кръвта отново нахлува в крайниците му и чувството за тежест се връща в краката му. Помисли си, че преди десет години и даже само преди пет едва ли щеше да се нуждае от повече от петнайсет минути почивка след подобно изпълнение. Днес би бил признателен на гореща вана и няколко часа сън, ако не и цялата нощ.

Вдигна ръка и погледна часовника си. Беше десет и четиридесет и три. След седемнайсет минути Джена щеше да се обади за пръв път на дежурния в „Кон Оп“. Беше разчитал поне на един час на острова — за да разгледа как стоят нещата и да вземе решение — преди това първо обаждане, но се оказа невъзможно. Изоставаше от собствения си график с четиридесет и три минути. От друга страна, всякакъв график щеше да е безсмислен, ако се бе провалил при пресичането на рифа пред острова.

Изправи се на крака, енергично сви и разпусна ръце, изви се няколко пъти в кръста, без да забелязва мокрите дрехи и драскането на пясъка, полепнал по цялото му тяло. Бе доволен, че изобщо е в състояние да действа и че сигналите от мозъка до мускулите му продължаваха да минават през двигателните центрове. Можеше да се движи, дори бързо, ако се наложеше — главата му беше ясна и нямаше нужда от нищо повече.

Провери екипировката си. Водонепроницаемото фенерче беше в пояса му отляво, в съседство с непромокаемия плик, а ловният нож се намираше в ножницата отдясно. Той измъкна плика, отлепи го и провери съдържанието му. Тринайсетте страници бяха сухи. Както и малкият испански пистолет. Извади оръжието, мушна го под колана и отново закрепи плика в пояса. След това провери джобовете на панталона си: кожените връзки бяха мокри, но наред — всяка навита отделно от другите, по пет в двата джоба. Ако се окажеше, че има нужда от повече, вероятно нямаше да има нужда от нито една. Щяха да бъдат безполезни. Сега беше готов.