Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Ти… никога няма да се измъкнеш оттук — изграчи той.

Хейвлок натисна острието и през устните на човека потече струйка кръв.

— Не ме принуждавай, касапино! Аз помня някои неща, понимаешь ? Колко сте?

— Един.

— Лъжеш .

— Не, един съм! До четири часа сме само двама. Един вътре и един отвън!

— Алармената система. Къде е? Какво представлява?

— Пресичащи се лъчи на височина от рамо до коляно. В рамката на вратата.

— Това ли е всичко?

— Това е всичко, което е включено. За да сме сигурни, че е вътре.

— А градината?

— Заградена е със стена. Висока. За Бога, къде може да отиде? Къде би могъл да отидеш ти ?

— Ще видим това. — Майкъл вдигна пазача от земята, като го държеше за косата, остави ножа и с отсечен тежък удар зад ухото го просна обратно. После извади една от кожените връзки, разряза я на две с ножа и завърза ръцете и краката му. Накрая напъха в устата му собствената му носна кърпа и я пристегна с една от трите останали връзки. Издърпа неподвижното тяло в храстите и тръгна към къщата.

Мелодията на „Музика на водата“ наближаваше кулминацията на марша, звуците на духови и струнни инструменти се преплитаха, отеквайки наоколо. Хейвлок се приближи към входа отстрани, изкачи се по натрупаната пръст, върху която беше иззидано стълбището, и стигна почти до първия прозорец със спуснати завеси. След това се приведе и бавно се придвижи, навеждайки се под перваза на прозореца, после направи крачка встрани и се изправи. Стаята беше, както я помнеше от едно друго време и място. Изискани ориенталски килими, макар и не нови, тежки удобни кресла, месингови лампи: това беше дневната на Матиас, гостната — както я наричаше той, мястото, където посрещаше гостите си. Майкъл беше прекарал много приятни часове тук, но това не беше същата стая.

Отново приклекна и се прокрадна към края на странната постройка, зави зад ъгъла и тръгна към задната й част, към стената, която можеше да си представи — стената, която заграждаше градината… на стотици мили оттук. Имаше три прозореца, покрай които се наложи да мине приведен и да провери какво става вътре. Още през втория видя онова, което му трябваше. Един възпълен мъж седеше на дивана, пушеше цигара, поставил крака върху масичката за кафе, и гледаше телевизия. Звукът беше пуснат силно, очевидно за да се пребори със силната музика.

Хейвлок изтича до стената и скочи. Хвана се за горния ръб с двете си ръце и въпреки разкъсващата болка на раната си се набра на мускули. Остана горе легнал, за да възстанови дишането си и да даде на болката възможност да утихне.

Долу, в краката му, призрачно осветената градина изглеждаше както я беше запомнил. Мека светлина проникваше от къщата, една-единствена лампа стоеше на особено важната масичка за шах, поставена между два кафяви плетени стола, и покрита с плочки пътека се извиваше между цветните лехи.

Антон седеше на един стол в дъното на градината със затворени очи, потопил се в образите, които музиката събуждаше в съзнанието му. И очилата с рогови рамки бяха на мястото си, и сивата вълниста коса беше вчесана назад.

Майкъл рязко спусна крака през ръба, превъртя се по корем и скочи на земята. За миг остана в сянката; музиката се чуваше едва-едва в пианисимо, а звукът от телевизора се долавяше отчетливо. Пазачът щеше да остане вътре, докато Майкъл прецени, че му е нужен. И когато се справеше с наемника на лъжците, щеше да го убие или да го използва по някакъв начин.

Хейвлок бавно се отдалечи от стената и се упъти по кръговата алея към Матиас. Когато го приближи, той изведнъж отвори очи. Майкъл се втурна напред, вдигнал ръце в жест, умоляващ за мълчание… но Матиас не му обърна внимание. Заговори и плътният му глас отчетливо се извиси над музиката: „ То je dobré srováni , Михаил. Радвам се, че се отби. Онзи ден си мислех за тебе, за онова есе, което написа преди няколко седмици. Как беше…? Последиците от Хегеловия ревизионизъм или нещо подобно. Нескромно и неподходящо заглавие. Все пак, мой darebák akademik , Хегел е най-добрият ревизионист на самия себе си, нали? Revisionist maximus . Как ти харесва това определение?“

— Антон…

Неочаквано, без никакво предупреждение, Матиас се надигна от стола си с широко отворени очи и изкривено лице. Той бавно и нестабилно отстъпи няколко крачки, скръсти ръце на гърдите си и прошепна с ужасен шепот: „ Не! Ти не можеш… не трябва… да се приближаваш до мене! Ти не разбираш и никога няма да разбереш! Махни се от мен!“