Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Хейвлок замълча, разглеждайки скандинавския тип лице на президента и неподвижния му поглед, в който се познаваше ловецът.

— Матиас?

— Да.

— И колко време смятате, че можете да го държите погребан тук?

— Толкова, колкото е възможно.

— Той има нужда от помощ.

— Ние също. Той трябва да бъде спрян.

— Какво сте му сторили?

— Аз бях само част от това, г-н Хейвлок. Вие също. И всички ние. Направихме го император, макар да не разполагахме с лични империи, някоя, от които да му се падне по право, а още по-малко можехме да му предоставим тази страна. Но човешкият мозък е ограничен в това, което може да асимилира и да използва като информация за действие, особено когато се издигне на такава висота в тези объркани времена. Той беше принуден да съществува с вечната илюзия, че е уникален, че е над всички. Искахме прекалено много от него. И той полудя. Мозъкът му — този необикновен инструмент — се прекърши и когато престана да бъде в състояние да контролира себе си, потърси контрол на друго място. Компенсационен механизъм може би, начин да убеди самия себе си, макар някаква част дълбоко в него да му е казвала, че не е прав.

— Какво означава „потърси контрол на друго място“? Как е могъл да направи това?

— Като обвърже тази нация със серия задължения, които, меко казано, са неприемливи. Опитайте се да разберете, той не е колос на глинени крака като вас и мен. Да, дори като мен, президента на Съединените щати — за когото се говори, че бил най-могъщият човек на тази земя. Но не е истина. Аз съм обвързан от политиката, жертва съм на различни допитвания до обществото, ръководен съм от така наречените принципи на политическата идеология, а главата ми е непрекъснато на дръвника на Конгреса. Проверки и балансиране, г-н Хейвлок. Но не и за него. Ние го направихме суперзвезда и той не беше обвързан с нищо, не беше отговорен пред никого. Думата му беше закон, а преценките на останалите се пречупваха през собствената му гениалност. И освен всичко това имаше и личен чар, трябва да призная.

— Това са общи приказки — обади се Майкъл. — Абстрактни преценки.

— Лъжи? — попита Беркуист.

— Не знам това. Къде са фактите?

— Ще ви ги покажа. И ако след като го видите, все още сте решен да изпълните заплахата си, нека това тежи на вашата съвест, не на моята.

— За каква съвест говорите? Аз съм „неспасяем“.

— Казах ви — прочетох тези страници. Всичките. Заповедта се отменя. Имате думата на президента на Съединените щати.

— И защо трябва да я приема?

— Ако бях на ваше място, може би и аз нямаше да я приема. Просто ви го казвам. Има много лъжи и ще продължава да има, но това вече не е една от тях… Ще заповядам да ви свалят белезниците.

Обстановката в голямата тъмна стая без прозорци беше като неземно превъплъщение на научнофантастичен кошмар. Цяла дузина телевизионни монитори бяха подредени покрай стената, а идващата на тях от различни камери картина се записваше. Под екраните големи пултове се обслужваха от четирима техници; лекари в бели престилки влизаха, за да прегледат една или друга сцена, водеха си бележки, после бързо излизаха или коментираха наблюденията си с други колеги. Целта на операцията бе да се регистрира и анализира всяко направено от Ентъни Матиас движение, както и всяка произнесена от него дума.

Лицето и тялото му се проектираха на седем екрана едновременно, а под всеки монитор цифрова индикация показваше точния момент на записа. Под екрана най-вляво вървеше надпис „ текущо “. Денят на Матиас представляваше една илюзия, започваща със сутрешното кафе в градината, идентична на неговата в Джорджтаун.

— Бият му две инжекции още преди да се е събудил — обясни президентът и седна до Хейвлок пред втори, по-малък пулт на задната стена. — Едната е мускулен релаксатор, за да се намалят физическото и умственото напрежение, другата е стимулант, който ускорява сърдечния ритъм, подпомага циркулацията на кръвта, без да променя въздействието на първата. Не ме питайте за медицинската терминология, не я познавам; единственото, което знам, е какъв е ефектът. Той е свободен да прави асоциации с определена степен на симулирана увереност — може да се каже, че представлява копие на самия себе си.

— И така започва денят му… симулираният му ден?

— Точно така. Погледнете мониторите от дясно на ляво. Денят му започва със закуска в градината. Донасят му разузнавателните сводки и вестниците от датите, за които се опитваме да получим информация. На следващия екран го виждате да излиза от „дома си“, да слиза по стъпалата заедно със съветника си, който говори с него, уточнявайки вариантите на проблема, създавайки информационната основа на онова, което ни интересува. Всичко, между другото, се извлича от собствените му дневници и остава постоянно за „деня“. — Беркуист спря и посочи с ръка третия монитор отдясно: — Ето там е в лимузината си, съветникът още говори, опитвайки се да фокусира вниманието му върху проблема. След кратко пътуване го прекарват покрай познатите му места — мемориала „Джеферсън“, паметника, по определени улици, покрай южния вход на Белия дом, последователността е без значение.