Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Майкъл се наведе над пулта, взря се в екрана, на който се изобразяваше какво става в момента, и вдигна ръка към челото си — беше усетил, че по него се стича пот.

— Стигнал е толкова далече?

— Дори нещо повече. Разберете, той беше държавен секретар почти шест години, но преди да седне в креслото, имаше значително влияние, прекалено голямо още по време на предишните две администрации. Той просто беше един извънреден и пълномощен посланик за тях, обикалящ земното кълбо, за да циментира позициите си.

— Но това е било за добро, не за тези неща!

— Така е, и никой не разбира това по-добре от мен самия. Аз бях онзи, който го убеди да захвърли консултантския бизнес и да поеме тази работа. Аз обявих, че светът има нужда от неговата личност, че моментът е удобен. Разбирате ли, аз даже апелирах към неговото его, а всички велики мъже имат раздуто его. Дьо Гол се оказа прав: хората с предопределение научават за това преди останалите. Онова, което те не знаят, е каква е границата на способностите им. И Бог е свидетел, че Матиас нямаше представа за тази граница.

— Вие казахте това преди няколко минути, г-н президент. Ние го направихме бог. Ние поискахме прекалено много от него. — Хейвлок бавно поклати глава, без да знае какво повече да каже.

— Момент, моля — отговори Беркуист със студен глас и пронизващ поглед в призрачната светлина на залата. — Аз казах това като едно свръхопростено обяснение. Но никой не може да направи от някого бог, ако другият не го иска. А — като Исус, плаващ на сала — Матиас е търсил това обожествяване през целия си живот! Той вкусваше от светата вода в продължение на години — не, в мислите си той се къпеше в нея. Знаете ли как го нарече някой онзи ден? Блъскащият се Сократ край Потомак, и той е точно такъв. Енергичен, безцеремонен човек, г-н Хейвлок. Един първокласен, високонадарен, гениален кариерист . Човек с невероятно убедителна реч, способен на великолепна глобална дипломация — най-добрият измежду останалите — до момента, до който се намираше в центъра на световния ураган. Той можеше да бъде страхотен и както също казах, никой не разбираше това по-добре от мен, и аз го използвах. Но независимо от всичко, той беше безпардонен. Той не спря да изтиква напред всезнаещия Ентъни Матиас.

— Но знаейки всичко това — настоя Майкъл, който устояваше на вледеняващия поглед на Беркуист — вие все пак го използвахте. Вие го издигнахте дотолкова, доколкото той е жадувал да го постигне. Вие апелирахте към „предопределения“, така ли беше?

Президентът свали поглед върху индикаторите на пулта за управление.

— Да — каза той тихо. — И той се пръсна по шевовете. Защото аз гледах представлението, не човека, и бях заслепен. Не видях онова, което в действителност се случва.

— Господи! — възкликна Хейвлок с шепот, който прозвуча като вик. — Толкова е трудно човек да го повярва!

— Очаквайки подобна реакция — прекъсна го Беркуист, който беше си възвърнал самообладанието — поисках да ви подготвят няколко ленти. На тях са записани разговорите, проведени през последните месеци в неговия кабинет. Психиатрите ме уверяват, че са напълно достоверни, а документите, които открихме, ги потвърждават. Сложете слушалките, а аз ще натисна тук каквото трябва… Образът ще се появи на последния монитор вдясно.

През следващите дванайсет минути Хейвлок видя един човек, когото не познаваше. Лентите бяха фиксирали поведението на Матиас — емоционалните му изблици в резултат на психологическото стимулиране от комбинираното въздействие на химикалите, оптическата илюзия, която го обграждаше, и насочващите реплики на съветниците му, използващи собствените му думи. Той крещеше в един момент, ридаеше в следващия, убеждаваше някакъв дипломат по телефона, използвайки комплименти, собствения си чар и една гениално изиграна смиреност и после, след разговора, окачествяваше същия човек като глупак и малоумен. Но най-впечатляващи бяха лъжите, лъжи там, където едно време имаше само истина. Неговият инструмент беше телефонът, а органът, с който въздействаше — резониращият глас с леко долавящ се европейски акцент.

— Първият епизод — каза Беркуист, гневно натискайки бутона — е реакцията му, когато поисках от него да се преразгледа нашата помощ за Сан Мигел.

Вашата политика е твърда, г-н президент, тя е ясен вик за почтеност и уважение към човешките права. Аплодирам ви, сър. Дочуване… Идиот! Невменяем! Човек не може да обръща внимание на прегрешенията на брат си, а просто да приеме геополитическите реалности такива, каквито са! Свържете ме с генерал Сандоза. Уговорете тайна среща с неговия посланик. Полковниците ще разберат, че ние стоим зад тях!