Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Майкъл излезе на улицата и тръгна, без да се притеснява — служещите тук имаха право на глътка въздух извън компанията на своите колеги. Той се изравни с тухлената сграда отляво и пресече улицата към поляната до тротоара от другата й страна. Улицата продължаваше надолу, но беше тъмна — над редицата ниски дървета не светеха никакви лампи. Той ускори ход, защото в мрака се чувстваше по-добре, и забеляза пътеките, които отиваха надясно — към трите „Куонсета“. Някои от прозорците бяха осветени и през тях просветваше синкавото сияние на включени телевизори. Допусна, че това са жилищните помещения на офицерския състав и на цивилните им колеги. Випускниците на Новгород и Урал?

Изведнъж стигна до края на цивилизацията. Улицата и тротоарът свършваха като отсечени с нож и напред не се виждаше нищо друго, освен черен път, навлизащ в тъмнината сред гъста зеленина. И все пак това беше път — той водеше някъде. Хейвлок леко се затича — джогингът щеше да му послужи за оправдание, ако някой го спреше… преди да се справи с любопитника. Сети се за Джена, която в този момент изрежда кабините на телефонните автомати на пет мили оттук, за да влезе във връзка с озадачения оператор на „Кон Оп“ и да произнесе думи, които оставаха без отговор, който можеше така и да не получи. Майкъл съзнаваше това, но, странно, то само го ядосваше още повече. Човек се научава да приема рисковете на професията и да се отнася към тях с респект, защото те предизвикват страх и предпазливост — една ценна предпазна мярка — но трудно може да приеме предателството на своите. Това беше последният кръг на безсмислието, доказателството за върховната измама… и за един похабен живот.

Далече надолу по пътя, отляво, се виждаше някаква светлина. Затича се по-бързо и докато се приближаваше, различи силуета на къща, по-скоро на част от къща, която свършваше с втория етаж, но първите два етажа не можеше да бъдат сбъркани. Това беше фасадата на дома на Антон в Джорджтаун — част от улицата, възпроизведена с най-големите подробности. Черният път също свършваше и отляво започваше асфалтирана площадка. Майкъл гледаше и не вярваше на очите си.

Тухлените стъпала бяха същите, които водеха до колоните на входа с бялата врата, лампите и месинговата брава. Всичко беше идентично с оригинала, намиращ се на стотици мили от това място, дори и дантелените завеси на прозорците. Той си представяше стаите вътре и беше сигурен, че и те са същите. Уроците на Новгород бяха добре усвоени, а плодовете им бяха пренесени на един малък остров, който се намираше само на няколко минути път от крайбрежието на Съединените щати, дори само на секунди по въздух. Господи, какво ставаше тук?

— Остани там, където си, редник! — разнесе се команда зад гърба му. — Какво, по дяволите, правиш тук?

Хейвлок се обърна, стараейки се да не показва колта. Един часови излезе от храстите с пистолет в ръка, но не беше военен — дрехите му бяха цивилни.

— Ама какво ти става? — обади се Хейвлок. — Не може ли човек да се поразходи?

— Ти не се разхождаш, ти тичаше.

— Джогинг, приятелю. Чувал ли си за такова нещо?

— Всяка сутрин, приятелю, когато не се занимавам с тези среднощни дивотии. Но по централната улица на острова, както го правят всички, а не из тези места. Не знаеш ли правилата? Никой не излиза отвъд сектор шест и не се позволява напускане на макадамовия път.

— Хайде, човече — каза Хейвлок. — Не ставай…

От къщата се разнесе силна музика, която запълни нощта, заглушавайки щурците. Майкъл я познаваше много добре — беше едно от любимите изпълнения на Матиас. Хенделовата „Музика на водата“. Той беше вътре!

— Всяка нощ с проклетия му концерт — обади се цивилният.

— Защо?

— Откъде да знам? Излиза в градината и я пуска в продължение на около час.

Музиката е за размисъл, Михаил. Колкото е по-добра музиката, толкова по-добре се мисли. Връзката е естествена, разбираш ли .

— Добре е, че му позволявате това.

— Че защо не? Какво друго му остава, а и къде би могъл да отиде? Но твоят войнишки задник ще пострада жестоко, ако не се махнеш оттук — и часовият мушна пистолета си в кобура. — Голям щастливец си, че аз не съм… Хей, я почакай! Ти си въоръжен!

Хейвлок скочи, сграбчи човека за гърлото и го хвърли на земята — в същото време се стовари върху него, заби коляно в гърдите му, отвори ципа на куртката си и извади ловния нож.

— Ти обаче не си чак такъв късметлия! — прошепна той. — Откъде си ти, скотина . Новгород? Урал? Май си поменятчик ? — Майкъл опря върха на ножа под носа му. — Ще ти нарежа лицето на ивици, ако не ми кажеш това, което искам да знам. Първо, колко сте тук? Внимавай! — той намали натиска върху гърлото на мъжа и той получи възможност задавено да се изкашля.