Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Подробностите станаха ли публично достояние?

— В този град това не може да се отлага. Откритото до момента беше предоставено на пресата преди двайсет минути. Не беше възможно да се намеся даже и да исках. Но засега не се налага Департаментът да обяснява каквото и да е — ние можем да опровергаем.

Президентът замълча и след малко каза:

— Когато това се наложи, Държавният департамент ще съдейства максимално на органите. А до този момент искам да се подготви справка, предназначена за ограничен кръг лица, относно деянията на Хейвлок, откакто е напуснал правителствената служба. От нея трябва да личи безпокойството на правителството относно психическото му състояние, склонността му към убийства и… лоялността му. В интерес на националната сигурност справката да бъде изготвена като документ с поверително съдържание. Тя няма да стане достояние на обществеността.

— Не съм сигурен, че ви разбирам.

— Фактите ще бъдат разкрити, когато Хейвлок престане да бъде заплаха за интересите на тази страна.

— Сър?

— Индивидът е без значение — отговори тихо президентът. — Ковънтри, г-н помощник-секретар. „Енигма“… и Парсифал.

— Приемам логиката, сър, но не и допускането. Как можем да сме сигурни, че ще го заловим?

— Не ние него, а той ще ни намери и по-точно, ще намери тебе. Ако всичко, което научихме за Хейвлок, отговаря на онова, което сме убедени, че знаем за него, той не би убил Джейкъб Хенделман, без да има някаква изключителна причина за това. А той никога не би го убил, ако не знае къде Хенделман е изпратил жената на име Карас. И когато стигне при нея, ще научи и за тебе.

Бредфорд не отговори веднага; дъхът му направо се усещаше.

— Да, разбира се, г-н президент.

— Връщай се тук колкото можеш по-бързо. Трябва да сме готови… ти трябва да си готов. Ще разпоредя да върнат обратно двама от остров Пуул. Ще те посрещнат, затова остани на летището, докато не пристигнат.

— Да, сър.

— Сега, изслушай ме внимателно, Емъри. Ще дам недвусмислени указания и съвсем ясно обяснение. С президентска заповед ще ти бъде зачислена денонощна охрана — животът ти ще бъде в техните ръце. Причината: преследван си от убиец, който е продал правителствени тайни на врага. Това са думите, които ще използвам аз, но твоите думи ще бъдат други. Ти ще използваш жаргона на „Консулски операции“: Хейвлок е „неспасяем“. Всеки час в повече, докато е жив, означава един час повече опасност за нашите оперативни работници.

— Разбирам.

— Емъри?

— Сър?

— Преди всичко това да ни се стовари на главата, аз на практика не те познавах, във всеки случай, не лично — каза с тих глас президентът. — Каква е ситуацията в дома ти?

— У дома?

— Той ще те потърси там. Има ли деца у дома ти?

— Деца? Не, няма деца. По-големият ми син е в колеж, а малкият учи в пансион.

— Не знам защо мисля, че съм чувал от някого, че имаш дъщери.

— Две. Те са при майка им. В Уисконсин.

— Ясно. Не знаех. Имаш ли друга съпруга?

— Имаше. Пак две. Но не за дълго.

— Значи в дома ти не живеят жени?

— Често има, но не в момента. И съвсем малко през последните четири месеца.

— Разбирам.

— Живея сам. Обстоятелствата са оптимални, г-н президент.

— Да, струва ми се, че наистина са.

С въжетата, които висяха по стените на камионетката, те завързаха шофьора за волана, а Кохоутек за скамейката.

— Превържи с нещо ръката му — каза Майкъл. — Искам да остане жив. Защото държа някой да му задава въпроси.

Джена намери някакво шалче в жабката. Издърпа ножа от огромната ръка на стария планински бик, разкъса тъканта на две и умело направи превръзка, спирайки кръвотечението както от порезната рана, така и от дупката при китката.

— Ще издържи три-четири часа — отбеляза тя. — След това просто не знам. Ако се свести и я разкъса, може да свърши от загуба на кръв… Но след това, което научих, няма да прочета молитва.

— Някой ще го намери. Ще ги намери. Ще забележи този камион. След около час ще се развидели, а „Фор Форкс Пайк“ е междуселищен път. Седни за момент. — Хейвлок запали двигателя и през крака на пазача натисна педала на съединителя, за да включи на скорост. Преборвайки се с вързания за волана мъж, той прекара камиона напречно на пътя. — О’кей, сега да се махаме.

— Не може да ме оставите тук! — изплака пазачът. — Боже Господи!

— Ходил ли си до тоалетната?

— Какво?

— Надявам се, че си ходил, защото ще е по-добре за теб.

— Михаил?