Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Казах, че съм добре.

— Връзвайте я и да тръгваме. — Хейвлок направи нетърпеливо няколко крачки към вратата, подмина моравеца и хвърли поглед към Джена. Очите й бяха като от студено стъкло, беше направо великолепна: — Предполагам, че онзи беглец от затвора ще ни откара с камиона?

Пазачът гневно го изгледа, а Кохоутек отвърна:

— Не си много далече от истината, Хавличек. Бил е на топло няколко пъти за нападение с тежки телесни повреди. Да, той ще ни откара до колата ти. — Бикът стегна въжето около китките на Джена, обърна се и извика: — Аксел!

— Пистолетът ми е в него — обади се Майкъл и посочи мъжа с коженото яке. — Бих искал да си го получа.

— И това ще стане. На ъгъла на една улица в Ню Йорк.

В стаята влезе и вторият пазач — същият, който пръв видя, че Хейвлок се е свестил.

— Да, м-р Кохоутек?

— Нали ти отговаряш за разписанието утре?

— Да, сър.

— Ще поддържаш радиоконтакт с камионите на север и ще изпратиш един да ме вземе от Мононгаела, след като самолетът ми пристигне утре. Ще телефонирам от летището, за да ти съобщя кога е полетът ми.

— Разбрах.

— Тръгваме — каза планинският бик и тръгна към вратата.

Майкъл хвана Джена за ръката. Пазачът с якето ги следеше. Навън вятърът беше по-силен от преди, снегът се въртеше в бръснещи кръгове и пареше лицата. С Кохоутек начело, те се затичаха през фермата към спрелия на пътеката камион. Един друг, трети пазач, облечен в бяло яке, стоеше на портата. Като ги видя, отиде да отключи вратата.

Камионът беше закрит и в каросерията му имаше скамейки за по пет-шест души от всяка страна. На стените висяха намотани въжета. Като видя потискащото, затворено помещение без прозорци, Джена се разтрепери и Хейвлок я разбра. Нейната родна страна беше видяла много подобни коли през годините, беше чула много шепнешком разказвани истории за конвои, откарващи мъже, жени и деца, които никой никога повече нямаше да види. Тук беше Мейсън Фолс, Пенсилвания, но собствениците и шофьорите на тези камиони не бяха по-различни от събратята си в Прага и Варшава, в Москва и Берлин.

— Влизайте! — извика Кохоутек, размахвайки огромен автоматик 45-и калибър, докато пазачът държеше дръжката на задната врата.

— Аз да не съм затворник! — извика Хейвлок. — Нали преговаряхме! И се споразумяхме!

— И част от споразумението, приятелю, е, че си мой гост, но и мой заложник, докато не пристигнем в Ню Йорк. След като сделката се осъществи, с удоволствие ще прибера пистолета и ще те поканя на обяд.

Планинският бик гръмогласно се изсмя, а Майкъл и Джена се качиха отзад. Седнаха един до друг, но това не се хареса на Кохоутек и той разпореди:

— Жената ще седи до мен. Ти мини отсреща. Бързо!

— Ти си параноик — отбеляза Майкъл и мина на другата страна, избирайки място в сянката.

Вратата хлопна и ключалката щракна. През предното стъкло проникваше слаба светлина. След малко, помисли си Майкъл, шофьорът ще запали фаровете и отразената от снега светлина ще освети всичко. Докато беше все още тъмно, той придърпа палтото си и с дясната си ръка бавно бръкна отзад под колана. Ако не извадеше ножа сега, щеше да бъде безкрайно по-трудно да го направи по-късно зад волана на своята кола.

— Какво е това? — извика бикът и насочи в тъмнината пистолета си към главата на Хейвлок. — Какво правиш?

— Тази кучка ми одра гърба и ризата ми е залепнала от кръвта — обясни Майкъл с нормален тон. После изкрещя: — Искаш ли да видиш и пипнеш?

Кохоутек се усмихна и хвърли поглед към Джена.

— Карпатската чародейка. Сигурно има пълнолуние, но не можем да видим луната. — И отново се изсмя с привичния си груб смях. — Надявам се „Лубянка“ да е все същата крепост. Тази направо ще изяде пазачите ви.

При споменаването на „Лубянка“ Джена изстена и потръпна.

— О, Господи! О, Боже мой!

Кохоутек отново я изгледа и Хейвлок разбра — тя се опитваше да отвлече вниманието му. Той бързо изтегли ножа от ножницата и го скри в десния си ръкав. Целият епизод не отне повече от десетина секунди.

Шофьорът отвори вратата на кабината, влезе в нея и запали фаровете. След това погледна назад. Старият бик кимна и шофьорът завъртя ключа на запалването. Камионът имаше мощен двигател; минута по-късно те бяха минали през портата и се изкачваха по пътя; тежките гуми утъпкваха снега и меката земя под тях, пропадаха, вибрираха и се носеха по неравния път. След малко стигнаха до дърветата, където пътят ставаше по-равен. Оттук до магистралата „Фор Форкс Пайк“ оставаше по-малко от половин миля. Шофьорът пазач набра скорост, но неочаквано настъпи спирачката и камионът спря като закован. На панела пред него мигаше червена лампа. Той протегна ръка към някакъв превключвател, след това към друг. От говорителя се разнесе пукот и съскане, но сред шума проби възбуден глас: „Мистър Кохоутек, мистър Кохоутек!“