Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Stuj! — прошепна остро той и я задържа, без да извива нищо, без да я наранява. — Těsi mě! 121 121 Това съм аз (чеш.). — Бел.прев. — После освободи лявата си ръка и издърпа съпротивляващото се тяло към лампата. Пресегна се, намери ключа и го щракна, както бяха лице в лице.

Тя го изгледа и в големите й кафяви очи пламтеше странна смес от страх и омраза, която беше зърнал в илюминатора на малкия самолет в Кол де Мулине. Викът, който се изтръгна от гърлото й, идваше сякаш от утробата й, писъкът, в който се превръщаше, бе дълъг и ужасен — писък на дете в камера за мъчения, на жена, изпитваща нечовешка болка. Тя диво се заблъска, изтръгна се от него и се хвърли през леглото към стената. След това размаха ръце като подивяло животно, заклещено в ъгъла, на което не остава нищо друго, освен да умре, крещейки, драскайки, блъскайки се, преди да щракне капанът. В ръката си стискаше оръжието, което й даваше единствената надежда за свобода; това беше вилица, чиито зъбци бяха изцапани с кръвта му.

— Изслушай ме! — отново прошепна той рязко. — Те го сториха и с двама ни! Дойдох да ти кажа това, което се опитвах да ти кажа при Кол де Мулине!

— Сториха го с мене ! Ти се опита да ме убиеш… колко пъти? И ако трябва да умра, тогава ти…

Той се хвърли напред, притисна лявата й ръка върху стената, хвана дясната под мишница и със сила я принуди да спре да се блъска.

— Брусак ти повярва… после повярва и на мене ! Опитай се и ти да разбереш. Тя почувства, че й казвам истината!

— Ти не знаеш истината! Лъжец, лъжец ! — тя се изплю в лицето му и отново започна да рита, да се извива, забивайки в гърба му ноктите на заклещената си ръка.

— Те искаха да ме отстранят и ти беше средството! Не знам защо, но знам, че няколко мъже и… и една жена, която трябваше да бъдеш ти, загинаха! Те искат да убият и двама ни, те трябва да го направят.

— Лъжец!

— Те са лъжци, това е вярно, но аз не съм един от тях!

— Ти си! Продал си се на zviřata ! Мръсник!

— Не! — Той изви ръката й с окървавената вилица, стисната в юмрук. Тя примижа от болка, докато натискаше със сила китката й надолу. После неуверено престана да се съпротивлява. Очите й бяха широко разтворени, все още пълни с омраза, но в пронизващия й поглед се долавяше объркване. Той постави вилицата върху гърлото си и прошепна: — Знаеш как да го направиш! В гръкляна. След като го пробиеш, аз няма да изляза от тази стая… Но ти ще можеш! Престори се, че си се примирила, бъди пасивна, но наблюдавай пазача — вече знаеш какви са намеренията му. Колкото по-бързо се съгласиш да им сътрудничиш, толкова по-бързо ще ти намерят работа навън. Помни, всичко, което ти трябва, са документите. Но когато те пуснат навън, обади се на Брусак по телефона, това поне можеш да направиш. Тя ще ти помогне, понеже знае истината. — Той спря да говори и бавно отпусна ръката, с която я държеше. — Сега го направи. Или ме убий, или ми повярвай.

Погледът, с който го гледаше, бе като ням писък, отекващ в най-тъмните кътчета на душата му, захвърлящ го сред ужаса на хиляди спомени. Устните й се разтрепериха и мъчително бавно тя взе решение. В очите й все още имаше страх и объркване, но омразата изчезваше. И тогава се появиха сълзите, бликнали като балсам за лечението, което вече можеше да започне.

Ръката на Джена се отпусна, той я хвана и я стисна в своята. Вилицата падна, тялото й се отпусна и тя се разтърси в ридания.

Прегърна я — това беше единственото, което можеше и което искаше да направи.

Постепенно риданията утихнаха и в продължение на няколко минути никой не проговори. Единственото, което чуваха, беше дишането на другия, единственото, което усещаха, беше притиснатото тяло на другия.

Накрая той прошепна:

— Ще се махнем оттук, но няма да е съвсем чисто. Видя ли Кохоутек?

— Да, ужасен човек.

— Той идва с нас, за да получи последната част от сумата за тебе.

— Но такава няма — каза Джена, отдръпна главата си назад и го огледа, попивайки го, поглъщайки го с очи. — Нека да те погледам, само да те погледам.

— Няма време…

— Ш-ш-т — сложи тя пръст на устните му. — Трябва да има време, защото няма нищо друго.

— И аз мислех така на път за насам и после, когато те гледах в леглото — усмихна се той, прокара ръка по косата й и нежно докосна лицето й. — Изигра го прекрасно.

— Нараних те.

— Малко порязване и няколко незначителни одрасквания. Не се обиждай.

— Но от тебе тече кръв… от шията ти.

— Също и по гърба ми, както и прободна рана от вилицата — мисля, че ти така би се изразила — в стомаха — допълни Майкъл. — Ще се погрижиш за всичко това по-късно и ще ти бъда благодарен, но точно в момента тези неща пасват много добре на картината, която те имат за ситуацията: връщам те обратно с „Аерофлот“.