Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Да продължа ли да се съпротивлявам?

— Не, просто се дръж враждебно. Примирила си се, знаеш, че не можеш да спечелиш. Ще бъде по-зле за тебе, ако продължаваш да се биеш.

— А Кохоутек?

— Той каза, че ще останеш на задната седалка с него. И ще ни държи и двамата на мушка.

— Тогава ще пуша много. Ще отпусне ръка.

— Да, направи нещо от този род. Пътуването е дълго и могат да се случат много неща. Може да спрем за зареждане, може нещо да се повреди, какво ли не още. Може и да прилича на планински бик, но наближава седемдесетте — Хейвлок я прегърна през раменете. — Може и да реши да те упои, преди да тръгнем. Ако поиска това, ще се опитам да го спра.

— Едва ли ще ми даде нещо опасно, нали си иска парите. Това много не ме безпокои. Още повече, щом и ти си там. Известно ми е какво можеш да направиш.

— Хайде.

— Михаил — тя го хвана за ръцете. — Какво се случи? С мен… с тебе? Те ми казаха такива ужасни неща! Не можех да им повярвам, а трябваше да им повярвам. Всичко съвпадаше!

— Наистина всичко съвпадаше. Включително и това, че бях там, за да видя как ще умреш.

— О, Господи…

— Оттогава бягам от спомена за това… до онази нощ в Рим. След това започнах да тичам в друга посока. След тебе, след тях… след лъжците, които ни сториха всичко това.

— Как успяха да го направят?

— Сега нямаме време за това. Ще ти разкажа всичко по-късно и ще искам да чуя какво можеш да разкажеш ти. Всичко. Ти знаеш имената и познаваш хората. Но това по-късно.

Те се изправиха и прегърнаха, като всеки от тях усещаше топлината и надеждата, които другият му даваше. Майкъл извади носна кърпичка и я притисна към шията си. Джена дръпна ръката му и сама попи дълбоките драскотини, после нежно докосна разбития му от коляното й нос и приглади косата около слепоочията му.

— Помни, скъпи — прошепна тя. — Дръж се с мене сурово. Бутай ме, блъскай ме, дърпай ме за ръката с всичка сила. Един мъж, издраскан от жена, независимо дали тя му е враг или не, трябва да бъде страшно ядосан. Особено пред други мъже, защото мъжката му чест ще бъде наранена по-дълбоко от самите рани.

— Благодаря ти, Зигмунд Фройд. А сега, да вървим.

Пазачът в черното кожено яке се усмихна при гледката на кървящата шия на Хейвлок, а кубинецът само кимна с изражение, което показваше, че преценката му е била потвърдена. Както се бяха договорили, Майкъл стискаше ръката на Джена като в менгеме, буташе я пред себе си малко странично, челюстите му бяха здраво стиснати, а погледът му излъчваше сдържан гняв.

— Искам да се върнем при Кохоутек и да се махна оттук! — каза той ядосано. — И не искам никакви коментари, ясно ли е?

— Да не би големият мъж да е пострадал от тази малка кучка? — поинтересува се пазачът, хилейки се.

— Млъкни, проклет идиот!

— Като се замисля, тя не е чак толкова малка.

Януш Кохоутек беше облечен в тежко палто от каша и носеше шапка, подплатена с кожа. Той също се усмихна, като видя кърпичката върху шията на Хейвлок.

— Да не би това да е някоя вещица от Карпатите? — каза той на английски и показа потъмнелите си зъби. — Старите жени там разказват, че те имали силата на планински котки и коварството на демони.

— Тя просто е кучка, приятелю. — И Майкъл блъсна Джена към вратата. — Бих искал да потегляме; този сняг ще направи пътуването много дълго.

— Е, не е чак толкова зле, само дето духа по-силно — каза бикът, извади от джоба си дебело въже и се насочи към Джена. — Освен това магистралата обикновено се почиства.

— Какво е това?

— Дръж ръцете й — заповяда Кохоутек, обръщайки се към пазача. — Ти може и да си склонен да понасяш тази котка, но аз не съм.

— Аз пуша — протестира Джена. — Оставете ме да пуша… и без това съм неспокойна. Какво толкова мога да направя?

— В такъв случай може би ще предпочетеш иглата? Тогава няма и да помислиш за пушене.

— Моите хора няма да приемат наркотици — намеси се твърдо Майкъл. — Летищата се наблюдават, особено изходите на „Аерофлот“. Никакви наркотици.

— Тогава ще бъде вързана. Хайде, хвани й ръцете. — Пазачът с коженото яке се приближи до Джена и тя неуверено протегна ръце, сякаш за да не бъде докосвана повече, отколкото е необходимо. Кохоутек вдигна поглед: — Била ли е до тоалетната — запита той остро, без да се обръща конкретно към някого. Никой не отговори. — Кажи ми, беше ли в тоалетната?

— Наред съм — отвърна Джена.

— Няма да спираме, разбираш ли? Не си и мисли, че ще те чакам край пътя с насочен пистолет — никакво спиране.