Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Хейвлок несъзнателно затаи дъх. Имаше много възможности: един любопитен спортист, в чиито задължения влиза и това на наемателите да не се случи нещо лошо, може да е проявил интерес; някой дипломант с уговорена консултация…

— Продължавайте да опитвате — каза мъжът от Карпатите.

Майкъл отново задиша.

Кохоутек се върна при стола си, забравяйки чая на масата.

— На телефона на Хенделман не отговаря никой.

— Той е в Бостън.

— Каква сума бих могъл да те убедя да платиш?

— Не нося много в себе си — уточни Хейвлок, пресмятайки каква сума в наличност има в куфарчето. Бяха около шест хиляди долара — парите, с които бе тръгнал от Париж.

— Но за Равина си имал.

— Това беше предварително уговорено. Бих могъл да ти дам аванс. Пет хиляди.

— Аванс за какво?

— Ще бъда откровен — каза Майкъл и се наведе напред. — За тази жена бяха отделени трийсет и пет хиляди. Вече съм похарчил двайсет от тях.

— И след петте остават още десет — отбеляза бикът.

— Които са в Ню Йорк. Можеш да ги получиш утре, но аз трябва да видя жената тази нощ. Трябва да я взема тази нощ.

— И да се качиш на самолета с моите десет хиляди?

— Защо ще го правя? Тези разходи са по бюджет, а мен Финанси не ме интересуват. Освен това подозирам, че ще измъкнеш една добра сумичка от Хенделман. Един крадец, хванат в момент, когато краде от друг крадец. Сега той е в ръцете ти и ти си този, който може да го отстрани.

Кохоутек се изсмя с гръмкия си смях.

— Ти май също си от планините? Но какви са моите гаранции?

— Изпрати най-добрия си човек с нас. Аз нямам пистолет; кажи му да държи своя опрян в главата ми.

— На летището? Май ме бъркаш с някого!

— Ние ще пътуваме с кола.

— И защо непременно тази нощ?

— Ще я очакват рано утре сутринта. Трябва да я предам на един човек, с когото имам среща на 62 улица и „Йорк Авеню“ — в началото на „Ийст Ривър Драйв“. В него са останалите пари. Той ще я отведе на летище „Кенеди“, където всичко е подготвено за полет с „Аерофлот“. Твоят човек може да играе на сигурно: тя няма да се качи в колата, докато не бъде платено. Какво повече от това искаш?

Кохоутек се залюля и отново присви очи.

— Аз съм най-добрият. Какво ще кажеш, ако реша да дойда аз?

— Защо не?

— Разбрахме се тогава! Ще пътуваме заедно и жената ще бъде на задната седалка при мене. Един пистолет, насочен към нея, друг — към тебе. Два пистолета, приятелю. Къде са петте хиляди долара?

— В колата ми край пътя. Изпрати някой с мене, но ще ги взема аз, а той ще чака отвън. Такива са условията, иначе няма сделка.

— Вие, комунистите, сте до един недоверчиви.

— Научихме се в планините.

— Cechu!

— Къде е жената?

— Отзад. Първия път отказа да се храни, хвърли подноса по кубинеца. Но нека проявим разбиране: тя е образована, което невинаги е плюс, макар че впоследствие вдига цената. Най-важното сега е да бъде пречупена и кубинецът може вече да е започнал. Той е темпераментен мъжага и топките му буквално дрънчат по пода. Най-си пада по жени като нея.

Майкъл се усмихна и това беше най-трудната усмивка в живота му.

— Стаите подслушват ли се?

— С каква цел? Те не излизат никъде. И какви планове биха могли да измътят сами? Освен това инсталирането на подобна техника само ще даде повод за слухове. Стигат ми неприятностите с инсталацията по пътя — за нея идва човек чак от Кливлънд.

— Искам да я видя, а после искам да се махна оттук.

— Защо не? Когато видя петте хиляди долара. — Кохоутек спря да се люлее, обърна се наляво и извика на английски: — Ей ти! Вземи камиона и иди с госта при колата му. Остави го той да кара и не сваляй пистолета от него!

Петнайсет минути по-късно Хейвлок отброи парите в ръцете на моравеца.

— Отивай при жената, приятелю — каза Кохоутек.

Той тръгна през заграденото имение вляво от силоза. Човекът с испанската „Лама“ вървеше след него.

— Ей там, отдясно — каза пазачът.

На границата с гората имаше сграда на два етажа и някои от прозорците горе светеха. В светлината отвътре се виждаха очертанията на дълги черни линии на решетки по прозорците. Който и да се намираше зад тях, той не можеше да излезе. Помещението бе от казармен тип. Истински концлагер.

Майкъл усещаше топлината от приятния натиск на ножницата в основата на гърба си — ножът за риба продължаваше да си е на мястото. Знаеше, че може да се справи с пазача и да си върне ламата — едно препъване в снега, едно подхлъзване в тревата и човекът в коженото яке беше покойник… но моментът за това още не бе дошъл. Щеше да дойде по-късно, когато Джена разбереше истината и ако съумееше да я убеди. А ако не успееше, тогава и двамата щяха да умрат. Той щеше да загуби живота си, тя щеше да живее в душевен ад, докато той не я погуби.