Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Стаята представляваше една обикновена дневна в селска ферма, ни повече, ни по-малко, и нищо не подсказваше, че би могла да бъде нещо друго или че самото място като цяло би могло да представлява интерес за външен човек. Ако изобщо можеше да се каже нещо за помещението, то бе спартански обзаведено, без следи от докосването на женска ръка.

Майкъл издърпа часовника си така, че да го вижда. Беше един часа сутринта, значи е бил в безсъзнание четиридесет и пет минути.

— Ей, той се свести! — извика единият от мъжете.

— Извикай м-р Кохоутек — каза вторият, упъти се през стаята към Хейвлок, заобиколи дивана и бръкна под коженото си яке, за да извади пистолет. После се усмихна — оръжието, което извади, беше ламата автоматик, който бе пропътувал от потъналия в мъгла кей на Чивитавекия през Палатин и Кол де Мулине, до Мейсън Фолс, Пенсилвания. — Това е добро оръжие, м-р Никой. Не съм виждал такова от години. Много ви благодаря.

Майкъл възнамеряваше да отговори, но му попречи забързаното влизане на един мъж, чиито тежки стъпки изкънтяха откъм коридора. В ръката си държеше чаша с течност, от която се издигаше пара.

— Много си безгрижен с тази вехтория — избоботи Януш Кохоутек. — Внимавай, защото ще ходиш бос по снега.

В акцента на Кохоутек се долавяше нещо от диалекта на Карпатите. Фразата за босите крака в снега беше част от типично чешко-моравското предупреждение към лентяи, които не са си отработили прехраната или дрехите. За да разбереш студа, разходи се бос из снега .

Кохоутек заобиколи пазача и сега се виждаше в цял ръст. Беше изключително як мъж — отворената яка на ризата му подчертаваше дебелия врат и гръдния кош, а опънатата й тъкан даваше представа за широчината на масивните рамене. Годините не се бяха докоснали до тази физика. Макар невисок, беше едър и единствената индикация за възрастта му беше на лицето — с мощна челюст и масивна гуша, — което бе с дълбоки бръчки, вдлъбнати очи и плът, носеща следите на над шейсет години труден живот. Горещата, тъмнокафява течност в чашата беше чай — черен карпатски чай. А мъжът, който я държеше, бе чех по рождение и моравец по убеждение.

— Ето го значи нашия нападател! — изрева той, вперил поглед надолу към Хейвлок. — Един човек с пистолет, но без документи за самоличност — дори без шофьорска книжка, кредитна карта или поне портфейл, в който се слагат тези неща — атакува моята ферма като командос. Кой е този ловец в нощта? С каква цел е дошъл? Как се казва?

— Хавличек — каза Майкъл с нисък, враждебен глас, произнасяйки името на акцент, близък до моравския. — Михаил Хавличек.

— Ceský?

— Ano .

— Obchodni? — извика Кохоутек, запитвайки Хейвлок защо е тук.

— Ma žena — отвърна Майкъл, отговаряйки „Жена ми“.

— Co, žena? — осведоми се застаряващият бик.

— Онази, която е била доведена тук тази сутрин — продължи Хейвлок да отговаря на чешки.

— Докараха две! Коя от тях?

— Русата… Такава беше последният път, когато се видяхме.

Кохоутек се засмя, без да му е смешно.

— Chlipný — ухили се той злобно.

— Интересува ме не тялото й, а информацията, с която разполага — надигна се Майкъл от пода. — Мога ли да се изправя?

— Vžádnim připadě! 118 118 В никакъв случай (чеш.). — Бел.прев. — изрева отново планинският бик, втурна се напред, замахна с крак, стовари ботуша си в гърлото на Хейвлок и го запрати отново върху плочите пред огнището.

— Proklatè! — извика Хейвлок и се хвана за шията. Моментът беше такъв, че трябваше да реагира гневно. От значение беше само какво започва да казва. — Аз си платих ! — изкрещя той на чешки. — Как си позволяваш?

— За какво си платил? За да разпитваш за мене по магистралата? За да се прокрадваш в дома ми посред нощ? За да дойдеш тук с оръжие? Ще ти платя аз на тебе !

— Направих, каквото ми беше казано!

— От кого?

— Джейкъб Хенделман.

— Хенделман? — едрото, обветрено лице на Кохоутек се издължи от учудване. — Ти си платил на Хенделман? И той те е изпратил?

— Каза ми, че ще ти телефонира; щял да се свърже с тебе — бързо отговори Майкъл, използвайки истината, която беше научил в Париж и която посредникът беше отрекъл в Ню Йорк. — Не трябваше да ти звъня по телефона в никакъв случай. Трябваше да оставя колата си на магистралата зад пощенската ти кутия и да се спусна пеша по пътя до фермата.

— Магистралата? Ти си задавал въпроси за мене в заведението на магистралата!

— Не знаех къде се намира Фор Форкс Пайк. Как да разбера иначе? Там е имало твой човек. Той ли ти позвъни?