Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Мина през три, след това четвърта, всички разположени през около двеста и петдесет до триста фута. Накрая достигна до стената от високи дървета и оградата стана по-висока, сякаш се подчиняваше на някакъв природен закон. Краката му бяха подгизнали, лицето — измръзнало, по веждите имаше скреж, но се движеше вече по-леко, защото дебелите стволове на дърветата, макар и засадени хаотично, не представляваха тежка за преодоляване преграда. Изведнъж осъзна, че се спуска. Погледна към пътя и видя, че там наклонът е даже още по-стръмен, защото покритата му от навят на места сняг повърхност вече не се виждаше. Сред дърветата се откри пролука; спускащата се пътека, по която трябваше да поеме, бе обрасла с трева, а храстите наоколо се огъваха под напора на вятъра и блестяха в бяло.

И в този момент пред погледа му се разкри гледка, която едновременно го хипнотизира и разтревожи по същия начин, както когато за първи път видя Джейкъб Хенделман. Той се спусна надолу през шубраците и въпреки че се препъна два пъти сред тях, очите му не изпускаха странната гледка пред него.

На пръв поглед това бе една обикновена ферма в дълбоката провинция, скрита отпред от склона, защитена отзад от безкрайните гори. Виждаха се сгушени една до друга къщи — солидни, с проста конструкция, сковани от дебели греди срещу тежката зима. Светлинките в прозорците примигваха под снега. Той различаваше главната сграда, няколко обора за едър добитък, силоз, навеси за инструменти, трактори, плугове и друга селскостопанска техника. Обаче зад всичко това той долавяше нещо повече. Много повече.

Особеностите започваха още от портата в края на спускащия се път. Рамката беше непретенциозно изработена от тръби, мрежата си беше най-обикновена мрежа, но беше по-висока от необходимото, по-висока, отколкото би следвало да бъде за вход на ферма. Не подозрително висока, а просто ненужно висока, сякаш строителят бе допуснал грешка в плана, но бе решил да не се главоболи с нея. Оградата започваше от двете страни на невпечатляващата порта: тя също беше странна, някак изметната и пак по-висока, отколкото се налагаше, за да попречи на животните по пасбищата да влязат. Само височината ли го безпокоеше? Най-много седем фута, реши Майкъл, когато наближи. Сега тук, долу, тя му изглеждаше даже по-ниска, отколкото от високото — отново нищо странно… но някак сбъркано. И тогава той разбра причината, както и защо в мислите му бе минала думата „изметната“. Тази ограда имаше за цел не да попречи на животните да проникнат вътре, а на хората вътре — да излязат!

Изведнъж ослепителен лъч на прожектор блесна откъм горната част на силоза и се завъртя… към него.

Макар да бяха 80-те години на века, той стоеше пред символа на човешкото унищожение, датиращ отпреди четиридесет години. Това беше концентрационен лагер!

— Питахме се колко време ще ти трябва, за да се добереш дотук — произнесе някакъв глас зад него.

Той рязко се обърна и бръкна за пистолета си. Беше късно.

Две могъщи ръце го сграбчиха за шията и го извиха назад и той усети върху лицето си мека, влажна тъкан с остра миризма. После се спусна мрак.

Лъчът на прожектора го намери и се закова върху него. Той го виждаше, усещаше, а ноздрите му започнаха да горят. Тогава милостиво се спусна мракът и не можеше вече нито да вижда, нито да усеща.

Първото, което усети, беше топлина — не бе особено приятна, а просто по-различна от студа. Когато отвори очи, зрението му беше замъглено, но бавно се фокусираше и той веднага усети, че му се повдига и че лицето му пари. Острият мирис още стоеше в ноздрите му и разбра, че го бяха упоили с чист етилов етер.

Видя пламъка на дървата в голяма тухлена камина. Лежеше на пода пред камината без палто, а мокрите му дрехи бяха неуютно топли. Дискомфортът се дължеше донякъде и на това, че усещаше болка в долната част на гърба — ножът за почистване на риба все още бе на мястото си и кожената ножница неприятно го дразнеше.

Бавно, инч по инч, се превъртя с полузатворени очи, наблюдавайки онова, което се виждаше благодарение на светлината от огъня и няколкото настолни лампи. Чуваше приглушени гласове зад кафявия диван в другия край на стаята, някъде откъм коридора. Това явно бяха пазачите му, които още не бяха забелязали, че се движи. Самата стая хармонираше със селската обстановка, която беше забелязал отвън — солидна и функционална мебелировка, дебели черги, застлани върху дюшеме от широки дъски, прозорци с прибрани завеси на червени карета, които изглеждаха като поръчани по каталог на „Сиърс Рьобук“.