Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Моравецът поклати глава:

— Това няма значение. Един италианец с камион. Понякога превозва моя продукция — Кохоутек рязко спря и в погледа му отново блесна заплаха. — Но ти не се спусна по пътя насам. Дойде тук като крадец, като въоръжен крадец!

— Аз не съм глупак, приятелю. Знам какво е това място и затова се оглеждах за алармена инсталация. Все пак съм работил като нелегален. Открих датчиците и станах внимателен — не исках кучетата да се нахвърлят върху мене или хората ти да започнат да ме обстрелват. Как мислиш, защо ми трябваше толкова време да пристигна тук от заведението на магистралата?

— Ти си платил на Хенделман?

— И то много щедро. Мога ли да стана?

— Ставай! Седни, седни ! — заповяда бикът и посочи къса пейка вляво от камината, с изражение на лицето, което показваше, че е още по-озадачен, отколкото преди само секунди. — Дал си му пари?

— В голямо количество. Той ми обясни, че ще стигна до едно място на пътя, откъдето ще мога да видя под себе си фермата. Някой щял да ме чака на портала и да ми направи знак с фенерче да сляза. Но аз не видях никого, никой не ме чакаше на портала. И понеже времето беше отвратително, реших да сляза.

Кохоутек взе чашата чай, обърна се и отиде в другия край на масата, където на малка масичка до стената имаше телефон. Той остави чашата, вдигна слушалката и набра някакъв номер.

— Ако се обаждаш на Хенделман…

— Не се обаждам на Хенделман — прекъсна го моравецът. — Аз никога не се обаждам на Хенделман. Обаждам се на един човек, който ще позвъни на друг и той ще телефонира на германеца.

— Имаш предвид Равина?

Кохоутек обърна глава и погледна Хейвлок. — Да, Равина — каза той без коментар.

— Добре, който и да… никой няма да се обади от апартамента. Това е всичко, което исках да ти кажа.

— Защо?

— Той ми каза, че заминава за Бостън. Трябвало да изнесе лекция някъде. Не помня Брандийс ли беше или Брандайс.

— Еврейско училище — обясни бикът и продължи по телефона: — Януш се обажда. Свържете се с Ню Йорк. Името, което ще съобщите, е Хавличек, чухте ли? Хавличек . Искам обяснение. — Той прекъсна разговора, грабна чашата си и се върна при камината. — Прибери това ! — заповяда той на пазача с коженото яке, който търкаше ламата в ръкава си. — Иди в хола. — Мъжът се отдалечи, а Кохоутек се приближи до огъня и се настани срещу Майкъл в един стол-люлка. — А сега ще почакаме, Михаил Хавличек. Няма да е дълго, само няколко минути — десет, може би петнайсет.

— Не мога да поема отговорност, ако не си е у дома — каза Хейвлок и сви рамене. — Нямаше да съм тук, ако не се бяхме споразумели. Нямаше да знам името ти, нито как да те намеря, ако той не ми беше казал. Как бих могъл да го знам иначе?

— Ще видим.

— Къде е жената?

— Тук. Имаме няколко сгради — отговори човекът от Карпатите, отпи от чашата и се залюля в стола. — Тя, разбира се, е разстроена. Не е очаквала точно това, но ще разбере… с всички е така. Ние сме единствената им надежда.

— Колко е разстроена?

Кохоутек присви очи.

— Интересува ли те?

— Чисто професионално. Трябва да я отведа оттук и не искам неприятности.

— Ще видим.

— Добре ли е? — попита Майкъл, сдържайки тревогата си.

— Подобно на други — с образованите обикновено е така — и тя загуби способността си да разсъждава трезво. — Кохоутек се усмихна, после се изсмя с грозен кашлящ смях и отново отпи от чашата. — Обяснихме й правилата, а тя ни каза, че не били приемливи. Можеш ли да си представиш? Не били приемливи! — изрева бикът, след което добави по-тихо: — Ще бъде наблюдавана внимателно, а преди да я изпратим навън, трябва да е разбрала. Така, както всички разбират.

— Няма защо да се безпокоиш. Ще я взема със себе си.

— Това го казваш ти.

— Платих.

Кохоутек се наведе напред и спря да се люлее в стола.

— Колко?

Именно този въпрос искаше да зададе преди няколко минути моравецът, но в Карпатите пътят до същността не върви по права линия. Майкъл знаеше, че се качва на опънато въже, защото от Ню Йорк никой нямаше да отговори. Значи трябваше да се пазари — нещо, което и двамата разбираха.

— Не е ли по-добре да го чуеш от Хенделман? Ако си е у дома.

— Може би бих предпочел да го чуя от тебе, приятелю.

— Откъде знаеш дали можеш да ми вярваш?

— А откъде мога да знам дали мога да вярвам на Равина? И ти откъде знаеш дали можеш да му вярваш?

— Че защо не? Нали те намерих, нали намерих това място. Е, не по онзи начин, който бих предпочел, но съм тук — ето ме.