Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Чуй ме! Изслушай ме, защото ние двамата сме единственото, което ни е останало от здравия разум! Какво стана с нас? Какво ни сториха?

— Почукай на вратата — каза човекът зад гърба му.

Хейвлок почука. От вътре се разнесе глас с испански акцент.

— Да? Какво има?

— Отвори. Заповед на мистър К. Райън. Побързай!

Вратата беше открехната на два-три инча от набит мъж, облечен в елек и работен дочен комбинезон. Той изгледа най-напред Майкъл, а после видя пазача и отвори вратата напълно.

— Никой не се е обаждал — каза той.

— Мислехме, че може да си зает — с фалшив смях обясни мъжът зад Хейвлок.

— С какво? С две прасета и една побъркана жена?

— За нея става дума. Той иска да я види.

— Добре ще е да има pene 119 119 Пенис (исп.). — Бел.прев. като скала. Не ви лъжа! Погледнах преди десет минути, заспала е. Мисля, че два дена не е спала.

— Значи той ще може да й скочи — каза пазачът и бутна Майкъл през вратата.

Изкачиха се заедно по стълбите и тръгнаха по тесен коридор с врати от двете страни: стоманени врати с процепи в средата и плъзгащи се прозорчета, които даваха възможност да се надзърне вътре.

Ние сме в нашия вечен затвор . Къде беше това? Прага? Триест?… Барселона?

— Тя е в тази стая — обясни латиноамериканецът, спирайки пред третата врата. — Искате ли да погледнете?

— Просто отворете вратата — каза Хейвлок. — И слезте долу.

— Как пък не…

— Заповед на мистър К. — намеси се пазачът в коженото яке. — Прави, каквото казва човекът.

Кубинецът извади ключ от джоба си, отключи вратата на килията и се дръпна встрани.

— Махайте се оттук — каза Майкъл.

Двамата тръгнаха обратно по коридора.

Хейвлок отвори вратата.

Малката стая беше тъмна, единствено светлината на нощта неохотно проникваше през прозореца. Бели снежинки отскачаха от стъклото и решетката. Той различаваше фигурата й на леглото, което повече приличаше на нар. Тя лежете по корем облечена, русата й коса беше разпиляна по раменете, едната й ръка висеше отпуснато и пръстите почти докосваха пода. Лежеше върху постелките, дрехите й бяха разбъркани, а позата на тялото и дълбокото й дишане показваха, че е напълно изтощена. Той я наблюдаваше и усещаше болка, болка за болката, която беше изтърпяла, която й беше причинил. Доверието се беше изпарило, инстинктите отхвърлени, любовта отблъсната; той се бе проявил като животно в не по-малка степен от животните, които й бяха сторили всичко това… Изпитваше срам. И любов.

Различи силуета на лампион до леглото; ако го включеше, светлината щеше да падне върху нея. Студена тръпка на страх мина през него и усети буца в гърлото си. Беше поемал рискове преди, но опасността никога не беше толкова голяма, никога моментът не беше от такова значение за него. Ако загубеше… ако я загубеше, ако връзката между тях се разпаднеше непоправимо, тогава всичко останало ставаше безпредметно за него, с изключение смъртта на лъжците. Усещаше дълбоко в себе си, че е готов да даде години от живота си, за да спре времето и да не се налага да включва осветлението… а просто тихо да произнесе името й, както го е правил стотици и стотици пъти, да усети ръката й в своята и лицето й до своето. Но чакането също беше форма на самоизтезание… как точно бяха думите? От момента, когато ужасното започне да се случва, до първия жест има интервал, който е като фантазия или кошмарен сън . Който щеше да свърши или да започне, когато запалеше лампата. Той тихо се отправи към леглото.

Една ръка се стрелна в тъмнината. Бледата й кожа се мярна за миг в полумрака и пръстите се насочиха към долната част на корема му. Той почувства удара на остър предмет… Не беше нож, а нещо друго. Отскочи назад, сграбчи китката и я изви, но не докрай… не можеше да се насили да й причини нова болка. Изобщо не можеше да я нарани.

Тя ще те убие, ако може . Брусак.

Джена се извъртя на леглото, скочи от него със свит ляв крак, стовари коляно в бъбреците му и заби острите си нокти дълбоко в кожата на шията му. Той не можеше да я удари, просто не можеше. Тя го хвана за косата, дръпна лицето му надолу и той усети удар с коляно в носа си. Тъмнината пред очите му се пръсна в яркобели светкавици.

— Cuně! 120 120 Свиня (чеш.) — Бел.прев. — извика тя с приглушен глас, който прозвуча задавено от ярост.

Сега разбра — беше я учил добре. Използвай врага. Убий го само ако се налага. Но преди това го използвай . Тя искаше да избяга, което обясняваше разбърканите дрехи, дръпнатата пола, разкриваща бедрото й. Той беше отдал всичко това на изтощението, но беше сбъркал — гледката бе предназначена за свинята, която надзърташе през отвора във вратата.