Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Ето го! Беше там, отдясно. Голяма, черна пощенска кутия с формата на планинска хижа и отвор под капака достатъчно голям за малки пакети. Числото 12 бе боядисано и боята образуваше плътен бял, подобен на емайл слой, който предизвикателно отразяваше светлината в мрака. Хейвлок забави хода на колата и се взря през прозореца. Отново не видя нито светлини, нито някакви признаци на живот. Различаваше само дългия път, който изчезваше сред стена от дървета в тъмнината.

Продължи да кара, като се оглеждаше, търсейки нещо друго, което не би могъл да пропусне. Няколкостотин ярда след кутията се натъкна на бариера от диворастяща растителност, която стигаше до самия път и сякаш поставяше границата на собственост — демаркационна линия, отвъд която някой отхвърляше отговорността. Но каквото и да бе, трябваше да се задоволи с него.

Отклони колата през банкета към шубраците, сред които бе поникнала висока трева. Изключи фаровете и отвори куфарчето на предната седалка. Извади от джобовете си всички идентифициращи го документи и ги постави в пристегнатото с ластик задно отделение, след което извади екраниран с оловен филм пластмасов плик, непроницаем за рентгеновите лъчи, от типа, който се използваше за транспортиране на непроявени фотоматериали. Отвори го и извади ламата. Пълнителят беше нов. Накрая взе и ножа за почистване на риба, който бе използвал в Кол де Мулине — беше го пренесъл в ножница от тънка кожа със закопчалка. Макар и седнал, разтвори полите на палтото си и го мушна отзад в панталона, след което го закопча за колана. Надяваше се да не се налага да използва нито едно от оръжията, разчитайки на това, че думите винаги са за предпочитане и често се оказваха и по-ефикасни.

Накрая излезе от колата, заключи я, придърпа провисналите от снега клони около нея, заличи колкото може следите си и се отправи по „Фор Форкс Пайк“ към ПК 12, МД 3, Мейсън Фолс.

Извървя не повече от трийсет фута по дългия тесен път, който се губеше в тъмнината, и спря. Дали причината бе в годините, които бе изживял, инстинктивно изучавайки чужди земи и съзнавайки, че непознат път през нощта може да крие смъртоносни изненади, или просто вихрушката откъм полето го накара да наведе глава, това не можеше да каже. Просто бе доволен, че забеляза онова, което му трябваше: малка зеленикава светлинка отдясно, на около два фута над покритата тук-там със снежни преспи земя. Изглеждаше, че виси във въздуха, но той знаеше, че не е така. Всъщност се оказа монтирана на края на тънка черна метална тръба, която за по-голяма стабилност беше забита дълбоко в земята. Беше фотоклетка, а източникът се намираше от другата страна на пътя, излъчвайки невидим лъч, който пресичаше пътя, за да затвори веригата. Всеки достатъчно голям и плътен предмет, който го пресечеше за повече от секунда, щеше да задейства алармата някъде. Височината изключваше това за малки животни, но кола или човек не можеха да минат неоткрити.

Майкъл заобиколи внимателно отдясно през студените, мокри храсти, за да мине извън обсега на предупредителната система. Когато излезе от тях, отново рязко спря, забелязвайки успоредно на рамото си потрепваща бяла линия. Разбра, че това е ново препятствие. Беше ограда от бодлива тел, която заграждаше някакъв терен в съседство. Преди да бъдат отнесени от вятъра, снежинките за миг се полепваха по нея. Не я беше видял, когато навлезе по отклонението, маркирано от пощенска кутия 12. Погледна назад и разбра причината. Оградата започваше от място, където растителността бе достатъчно висока, за да я скрие. Това му помогна да разбере още нещо: разпределението на натиска. Всяко докосване върху рехаво разположените жици трябваше да задейства друга алармена система. Януш Кохоутек, изглежда, бе човек, който държи на мерките за сигурност. Като се вземеше предвид и мястото, което бе избрал, той очевидно бе платил за най-доброто.

Това значи е „бродът“, помисли си Хейвлок. Между зелената точка на фотоклетката и издигнатата на височината на човешки ръст ограда от бодлива тел. Защото, щом имаше една преграда с фотоклетка, по пътя сигурно бяха поставени и други. Предвиждането на неизправности в оборудването е съществена част в техниката на охрана на обекти. За момент се запита колко ли е дълъг този „брод“, защото продължаваше да не вижда нищо друго, освен растителност, тъмнина и въртящата се пред очите му снежна пелена. Започна буквално да си пробива път, като разтваряше храсти и клони с лакти и ръце, но без да откъсва поглед от земята, за да не пропусне другите призрачно зелени точки, които очакваше да види.