Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Какво те накара да мислиш, че Пиърс би могъл да има нещо общо със съветското разузнаване? Боже мой, той е олицетворение на всичко американско!

— Става дума за една грешка в архива на речите пред ООН. Оригиналният доклад показваше, че през последните дни на декември и първите на януари — точно седмицата на Коста Брава — Пиърс не е реагирал на четири отделни запитания, направени от групата, отговаряща за проблемите в Близкия изток. След това, разбира се, документите се намериха — четири доклада, които биха могли да влязат в учебника за дипломатически анализи. Бяха едни от най-задълбочените справки, които някога съм чел по тези въпроси, и умело кореспондираха с трактовката в Съвета за сигурност. Впрочем били са използвани, за да се блокира едно особено агресивно съветско предложение.

— Значи грешката в архива има обяснение? — попита Брукс.

— Това е най-странното нещо. Винаги се намира обяснение, а след това потвърждение на обяснението. Кореспонденцията е страшно натоварена и поне двайсет процента от нея попада не където трябва. Справките на Пиърс през цялото време са били на мястото си.

— И кой е последният? — Беркуист очевидно не искаше да се предаде. По очите му се разбираше, че не беше готов да приеме на вяра променените резултати от проучването.

— Един, за когото бях толкова уверен, че е нашият агент, че едва не изпратих група от Службата за сигурност в Белия дом, която да го прибере. И слава Богу, че не го направих — той е много нараним и щеше да стане голям скандал.

— Кой?

— Николай Ситмарин. Роден е и израснал в Ленинград; родители дисиденти, имигрирали преди повече от десет години. Той е най-големият експерт аналитик на Държавния департамент по проблемите на вътрешната политика на Съветите и прогнозите му имат седемдесет процента вярност.

— Ситмарин евреин ли е?

— Не, но според мене повечето хора си мислят, че е. Стори ми се, че това е плюс към легендата му. Съветското дисидентство не е запазена марка единствено на руските евреи, макар общото впечатление да е такова. Освен това той получи голяма част от вниманието на медиите: трийсет и една годишен вундеркинд, който подхваща своята лична вендета. Всичко изглеждаше така логично усложнено, толкова вярно.

— Какви са обстоятелствата? — президентът едва се сдържаше.

— Същите — необяснено отсъствие. Нямало го е в офиса му от средата на коледната седмица до осми януари. Не е бил във Вашингтон и никъде не е записано, че е бил изпратен по служба. Накарах аналитика на служебната заетост да запита началника му и получихме обяснението.

— И какво е то? — не се успокояваше Беркуист.

— Поискал е и е получил право на отпуск по лични причини. Майката на Ситмарин е била сериозно болна в Чикаго.

— Много удобна болест, нали?

— Толкова удобна, че жената едва не починала. Болницата на окръг Кук потвърди напълно.

— Но не е починала? — прекъсна го Брукс.

— Говорих лично с лекуващия я лекар и той съвсем ясно разбра сериозността на моето запитване. Направо ми прочете нейната епикриза.

— Нека я изпратят — разпореди президентът. — Много обяснения, едно, от които е лъжа!

— Съгласен съм, но кое? — допълни Бредфорд. — И то не просто едно от тези пет, а от всичките деветнайсет. Някой, който си мисли, че прави на своя началник една безобидна услуга, всъщност скрива идентичността на „Двусмисленост“, а по този начин и на агента. Какво чак толкова в това да прекараш някой ден в повече на ски, на Карибите или, извинете ме, по кучки.

— О, за Бога, започни отначало и прегледай най-подробно всяко обяснение, което са ти дали. И намери онова, което не издържа.

— Онова, в което има несъответствие — поясни посланикът. — Срещи, които не са се състояли; конференция, която е била отложена; покупка с кредитна карта, с подписи на чека, които изглеждат съмнителни; тежко болна жена, която се оказва някоя друга.

— Ще отнеме време — предупреди помощник-секретарят.

— Ти вече постигна много само за дванайсет часа — продължи Брукс не без съчувствие в гласа. — Ще се повторя — Моите поздравления!

— Освен това разполагаш с пълномощно от този кабинет да получиш всякаква информация, която поискаш — всякаква! Използвай тази власт! Намери агента! — Беркуист поклати глава в отчаяние. — Ние с него се състезаваме кой ще стигне пръв до лудия, когото наричаме Парсифал. Ако Съветите сложат ръка на него първи, тази страна престава да разполага със собствена външна политика. И ако Парсифал изпадне в паника, разликата няма да е особено голяма. — Президентът сложи ръцете си на масата. — Има ли още нещо? Защото карам двама любопитни сенатори да ме чакат, а моментът не е най-подходящият за това. Те са от Комитета по международните отношения и нещо ми говори, че надушват някои неща за Матиас. — Беркуист спря, стана и погледна Бредфорд. — Искам отново да получа уверение, че всеки човек на остров Пуул е надежден!