Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Тя е напълно достатъчна, господин президент.

— Абсолютно наложително е да установим контакт с един излязъл в оставка служител на външните ни служби, който се е разделил с Държавния департамент. Името му е Майкъл Хейвлок.

— Моля ви, господин…

— Не, моля ви — прекъсна я Беркуист. — Оставете ме да завърша. Този кабинет има изключително тежки проблеми за решаване, за да се занимава и с вашата работа, както и с това, с което е ангажиран г-н Хейвлок в момента. Единственото, за което ви моля, е да ни помогнете да го открием. Място, където отива, маршрут, име, което би могъл да използва. Каквото и да ми кажете, то ще бъде запазено в пълна тайна, никакви подробности няма да бъдат използвани за компрометирането на когото и да е било, нито пък ще послужат за действия срещу вас или операциите, които провеждате. Обещавам ви това.

— Господин…

— И на последно място — продължи президентът, повишавайки глас, за да заглуши гласа й — без значение какво ви е казал, искам да ви уверя, че неговото правителство никога не е желало да му навреди. Ние изпитваме силно уважение към кадровото му досие и сме много благодарни за приноса му. Трагедията, която той разглежда като лично своя, е обща за всички ни и това е всичко, което мога да ви кажа, но се надявам да уважите източника — кабинета, откъдето тази информация идва до вас. Ще ни помогнете ли, ще помогнете ли лично на мене, мадам Брусак?

Беркуист долавяше учестеното дишане в слушалката, както и отекващите удари на своето сърце в гърдите си. Той погледна през прозореца — в ръмящия дъжд вече се примесваха и снежинки. Девствените полета край Маунтийн Айрън бяха най-красиви при залез — човек просто ги галеше с очи. Докосваше цветовете от разстояние и желаеше те никога да не се променят.

— Така както вие се опитвате да го намерите — започна Брусак — по същия начин и той търси някой друг.

— Знаем това. Ние също я търсим. За да спасим живота й. Да спасим и неговия. — Президентът затвори очи; тази лъжа той щеше да си спомня, когато се върнеше сред полята на родния край. Но със сигурност щеше да си спомня и за Чърчил и Ковънтри, „Енигма“ и… Коста Брава.

— В Ню Йорк има един човек.

— Ню Йорк? — Беркуист се наклони напред в стола си. — Той е тука ! Тя…?

— Това изненадва ли ви, господин президент?

— Твърде силно.

— Такава беше идеята. Аз я изпратих. Изпратих и него.

— И този човек е в Ню Йорк…?

— Към него трябва да подходите с голяма — както вие се изразихте — деликатност. Той не може да бъде компрометиран. Вие също имате подобни хора из Европа, всички ние имаме нужда от такива, господин президент. Даже когато научим за онези, които… работят за други, ние не ги закачаме.

— Разбрах ви отлично — Беркуист наистина беше разбрал; предупреждението бе съвсем ясно. — И този човек може да ни каже къде се намира Хейвлок?

— Той може да ви каже къде е тя. Това е всичко, което ви е необходимо. Но само ако е убеден, че не е компрометиран.

— Ще изпратя при него един-единствен човек и само той ще знае. Имате думата ми.

— Трябва да ви кажа, че не го познавам, освен чрез досието му. Той е велик човек, състрадателен е; този човек е оцелял, мосю. През април 1945 той беше освободен от концлагера „Берген-Белсен“ в Германия.

— Ще му бъде оказано всичкото уважение, на което този кабинет е способен, а също и ще бъде запазена тайната, както ви обещах. Името му, ако обичате.

— Джейкъб Хенделман. Колумбийски университет.

Тримата мъже внимателно слушаха, докато Емъри Бредфорд бавно разказваше какво е научил. Те отново се намираха в залата за стратегически разработки на подземния комплекс в Белия дом. Съзнателно говорейки с равен глас, той описа потвърденото местопребиваване на всичките деветнадесет служители на Държавния департамент от пети етаж. Отдел L, които през седмицата, през която се бяха разиграли събитията в Коста Брава, бяха отсъствали от Вашингтон, когато свърши, лицата на тримата изразяваха болка и объркване, но най-вече това личеше по лицето на президента. Той напрегнато се наклони напред — на тежкото му лице от скандинавски тип се чувстваше умората, а в интелигентните му очи гореше гняв.

— Но ти беше толкова уверен тази сутрин — каза той. — Каза ми, че липсват пет — пет, за които няма обяснение. Какво се случи?

— Сгрешил съм, г-н президент.

— Дявол да го вземе, не исках да чуя това.

— Нито е искал крал Ричард, когато до него стигнали новините, че Ричмънд е слязъл на суша — добави Адисън Брукс тихо. — Той повалил пратеника с удар.