Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Чуйте ме! Брусак нямаше да ми даде вашето име, нито да ми каже как да ви намеря, ако не ви казвах истината. Аз трябва да я намеря! Причинено й беше нещо ужасно… всъщност сториха го на двама ни… и тя не разбира!

— „Опроверженията на Филиок пред Съветите на Арий“ — пропя Хенделман и се изправи, държейки куп листа под светлината на лампиона на пода. — Това тук е отхвърлянето от Никена на Източната църква около пети век. Много малко известни неща… да не говорим за осмислянето им.

Той може да откаже да говори с теб .

— Дявол да ви вземе, къде я изпратихте? Престанете да ме разигравате! Защото… ако трябва… ще…

— Да? — обърна глава Джейкъб Хенделман под светлината на лампиона и го погледна през дебелите лещи на очилата си. После направи няколко крачки наляво и остави листата на бюрото.

В този момент истината проблесна в главата му. Всичко се подреди. Очите зад дебелите лещи, напрегнатата поза на отпуснатото тяло… походката. Не отмерените крачки на високопоставен прелат, нито тези на средновековен барон, който влиза в зала… а наперената походка на човек в униформа. Черна униформа!

Преплетени светкавици блеснаха в очите на Хейвлок. Съзнанието му експлодира… сега, тогава, пак сега и пак тогава ! Не преди осем или десет години, а в детството, в годините на ужаса! Той беше един от тях ! Образите в паметта му го потвърждаваха и очите му възприемаха стоящия сега пред него човек, както го бяха видели тогава. Голямото лице… без брада, косата дълга и права, не бяла, а арийски жълта . Той върви… не, наперено пристъпва… и се отправя към рова. Изстрели на картечница. После писъци .

Лидице!

Като в транс Майкъл се насочи към посредника, усещайки, че ръцете му се втвърдяват, пръстите се извиват като нокти на хищна птица, готови за схватка с друго животно… друг, по-низш животински вид.

— Какво? — изрече Хенделман с глас, който прозвуча по-тънко, отколкото досега. — Какво ви става? Да не сте луд? Само се погледнете… болен ли сте? Не се приближавайте до мене!

— Равинът…? О, Господи, какъв кучи син си ти! Ти, невероятен кучи син такъв! Чакай, какъв беше… Standartenführer? Sturmbannführer? Не, ти беше Obergruppenführer ! Да, ти беше! Лидице!

Очите на стареца се разшириха и увеличени от лещите, станаха чудовищно огромни.

— Ти си луд, напълно, абсолютно луд! Напусни дома ми! Не си добре дошъл тук! След болката, която съм изживял, няма да слушам бълнуванията на един безумец!

Напрегнатата напевна реч прикри движението на посредника. Ръката му се плъзна надолу към бюрото, сред разхвърляните листа. Хейвлок се хвърли в момента, когато в ръката на Хенделман се появи пистолет, оставен там само преди три минути от един Obergruppenführer , който никога не би могъл да забрави своя произход. Посредникът беше убиец на чехи, поляци и евреи, един човек, който беше възприел образа на някого, изпратен от него в газовата камера или в пламтящата пещ.

Хейвлок сграбчи ръката с пистолета, заби средния си пръст зад спусъка и с ожесточение я удари няколко пъти в ръба на бюрото. Тя обаче не го изпускаше! Посредникът беше извит под него, блокирайки дясната му ръка, а на лицето му се бе появила гротескна гримаса с устни, опънати назад като на бясно куче. Отпуснатото тяло беше се втвърдило и се гърчеше в спазъм. Хенделман рязко изнесе лявата си ръка и заби пръсти в лицето на Майкъл, търсейки очите.

Хейвлок енергично изви тялото си няколко пъти и посредникът се измъкна изпод него. Сега се намираха до края на бюрото, всеки от тях приклещил ръцете на другия със сила, която граничеше със счупване. Изведнъж Майкъл освободи дясната си ръка, сви я в юмрук и я заби като чук в лицето на Хенделман, което виждаше сякаш през пелена.

Лещите на очилата се пръснаха на парчета. Германецът изкрещя, пистолетът издрънча на пода и той вдигна двете си ръце към лицето.

Хейвлок скочи към него, вдигна го на крака и сложи длан върху грозно отворената уста. Очите на Хейвлок горяха, сълзи и капчици кръв замъгляваха зрението му. Но все пак той можеше да вижда, а нацистът — не.

— Ако повишиш глас, старче, ще те убия в същата секунда. Сега седни!

Той дръпна германеца от бюрото и го натисна със сила върху най-близкия стол. Натрошените очила обаче стояха все така здраво върху лицето на Хенделман — бяха част от това лице, част от грозотата му.

— Ти ме ослепи! — изхълца палачът от Лидице. — Един луд се вмъква у дома ми и…

— Остави това! — заповяда Майкъл. — Аз бях там!