Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Р. Чарлс присви очи през стъклото на вратата, сви рамене и я отвори.

— Какво, по дяволите, е това? — запита той, но в гласа му се долавяше повече любопитство, отколкото враждебност. Човек с неговото телосложение нямаше нужда да бъде агресивен — масивните му крака, дебелият врат и мускулестите ръце бяха достатъчно застрашителни сами по себе си. Както и младостта му.

— Тук живее човек, с когото бих искал да разговарям по служебен въпрос, отнасящ се до Държавния департамент, но не се е прибрал. Позвъних, естествено, той ми е приятел.

— Кой е той?

— Д-р Джейкъб Хенделман. Той е наш консултант, макар че едва ли го тръби.

— А, Хенделман. Симпатично старче.

— Най-добрият, м-р Чарлс. Обаче, струва ми се, че ще се обезпокои, ако някой ме познае — Хейвлок се усмихна. — Освен това тук навън е доста студено.

— Не мога да ви пусна в апартамента му. Няма да ви пусна.

— Аз самият не бих ви разрешил. Ако е възможно, искам просто да го изчакам вътре.

Р. Чарлс се поколеба и погледът му се спусна на все още отворената служебна карта, която Майкъл не беше прибрал.

— Да-а, добре, о’кей. Бих ви поканил при мене, но аз и съквартирантът ми се готвим за контролното утре.

— Но, моля ви, дори не бих помислил да…

Хейвлок беше прекъснат от появата на един още по-едър — ако това изобщо бе възможно — младеж в другия край на входното фоайе. Той беше облечен в анцуг и в едната си ръка държеше книга, а в другата две чаши.

— Хей, човече, какво става?

— Нищо. Един тук търси Равина.

— Още един? Хайде, губим време. Ти може и да си мозъкът, но аз утре искам само да изкарам.

— В един отбор ли сте? — запита Майкъл, който искаше да изглежда съвременен.

— А, не. Той е борец. Искам да кажа, че се бори, докато не го изхвърлят за мръсни хватки. О’кей, Мастиф, идвам.

Съквартирантът се прибра.

— Отново хиляди благодарности.

— Добре. Вие даже звучите някак официално. Равинът трябва да се появи всеки момент.

— Той май е много пунктуален, нали?

— Като швейцарски часовник. — Номер 20 се обърна да си върви, а после погледна през рамо Хейвлок. — Знаете ли, подозирах нещо такова. Нещо като вас.

— В какъв смисъл?

— Не знам… може би хората, с които се среща, струва ми се. Понякога късно нощем; и не са хора от кампуса.

Няма да навреди, ако попитам, помисли Майкъл. Младежът сам му даваше повод за това.

— Ще бъда откровен. Много се безпокоим за жената. Добре би било за Равина, ако вече е дошла тук. Може би сте я видели? Руса, около пет фута и пет инча висока, вероятно облечена в шлифер, може би с шапка. Вчера… или днес?

— Снощи — отговори младежът. — Не аз, а Мастиф. Странна жена, малко неспокойна; даже сбърка звънеца и събуди стария Уейнбърг; той е в 4В и е още по-неспокоен и от нея.

— Е, добре е, щом е дошла. По кое време миналата нощ?

— По това, мисля. Говорех по телефона, когато Уейнбърг ни позвъни по вътрешната уредба.

— Благодаря. — Двайсет и четири часа. Посредникът е някъде горе. Тя вече беше близо… усещаше го! — Между другото, това, за което стана дума, е поверителна информация! Моля ви да проявите необходимото разбиране!

— Човече, ти наистина звучиш толкова официално. Никога не съм ви виждал, м-р Хавлак. Но ако наистина решат да ни пратят повиквателните, мога да ви потърся.

— Направете го. Отново благодаря.

— Всичко хубаво — и огромният студент се отправи през фоайето към отворената врата.

В мига, когато тя се затвори, Майкъл бързо тръгна към широкото каменно стълбище в центъра. Стъпалата бяха гладки, леко изтрити от дълго използване. Не можеше да си позволи да се качи с асансьора — звукът на електромотора можеше да обезпокои доверчивия як студент, който изведнъж би отхвърлил идеята за поверителната информация в полза на своите не така загадъчни задължения.

Още в Париж, когато си купи скъпите черни обувки в тон с костюма, Майкъл бе проявил съобразителността да ги даде да им сложат подметки от твърд каучук. Сега, нагоре по стълбището, той се поздрави за идеята, защото въпреки че се качваше през две, дори три стъпала, краката му не издаваха никакъв звук. За по-малко от половин минута той стигна до четвъртия етаж. Апартамент 4А се намираше в края на покритата с плочки и недобре осветена площадка. Той спря за момент, възстановявайки дишането си, след което се приближи до вратата и натисна малкото бутонче, монтирано в рамката. Чу как вътре звънецът мелодично звънна, а секунди по-късно дочу и приближаващи се към вратата стъпки.