Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Но, разбира се, мистър Хиърфорд — каза служителят на рецепцията, след като прочете картичката за регистрация. — Доктор Хенделман от време на време се отбива при нас на чаша вино или за да вечеря с приятели. Очарователен джентълмен с удивително чувство за хумор. Както и почти всички останали, тук го наричаме Равинът.

— О, това ме изненадва. Това че е равин, искам да кажа.

— Не съм сигурен дали, официално погледнато, е такъв, макар да не ми се вярва, че някой ще се усъмни в това. Той е професор по философия и доколкото ми е известно, често изнася лекции на еврейския теологически семинар. Ще ви бъде много приятно да събеседвате с него.

— Сигурен съм, че ще е така. Благодаря ви.

— Пиколо — извика служителят и удари звънеца.

Сградата, в която се намираше апартаментът на Хенделман, се намираше между „Бродуей“ и „Ривърсайд Драйв“, като улицата леко се спускаше към Ривърсайд Парк и река Хъдсън. Сградата беше солидна, облицована с бял камък — едновремешен паметник на бързо забогатяващите нюйоркчани — но оставен бавно да остарява, макар да минаваше през кратки периоди на обновяване, за да се превърне накрая в гробище на всички тези сложно орнаментирани украси, които бяха станали неприемливи за ефективната икономика. В миналото на входа пред остъклената фасада най-вероятно е стоял портиер, но сега вътрешната врата беше заключена, а посетителите и живеещите вътре можеха да разговарят през все още функционираща разговорна уредба.

Хейвлок натисна звънеца, просто за да разбере дали Хенделман е у дома, но говорителят мълчеше. Отново позвъни. И пак никакъв отговор.

Той излезе през външната врата, прекоси улицата, влезе в някакъв вход отсреща и се замисли върху вариантите, с които разполагаше. Беше телефонирал в университетския информационен център и оттам му дадоха адреса и номера на кабинета на Хенделман. Второто обаждане, когато се представи за служител, който иска разписанието на занятията за деня, научи, че Хенделман има насрочени срещи до четири следобед. Сега обаче наближаваше пет часа и безпокойството му нарастваше. Къде беше Хенделман? Естествено, нямаше никаква гаранция, че ще се върне у дома веднага, след като приключи с ангажиментите, но посредник като него, който беше уредил — или може би точно в този момент уреждаше — проблема на една жена, избягала от Париж, налагаше определени задължения. Хейвлок анализираше възможността да отиде до кабинета на Хенделман или да го пресрещне на улицата и отново обмисли двата варианта. Може би някоя от срещите се беше проточила, а може и да беше приел покана за вечеря, но, от друга страна, там все още можеше да има някой, който би могъл да знае нещо и би проявил готовност да му помогне.

Потискането на напрежението от чакането — нещо, в което едно време нямаше равен на себе си, сега просто му причиняваше физическа болка, която усещаше в стомаха си. Пое няколко пъти дълбоко въздух. Разбира се, че не можеше да се конфронтира с Хенделман в неговия кабинет, на улицата или на обществено място. Срещата трябваше да се състои там, където се съхраняваха имена и номера, карти и кодове, защото това бяха инструментите на посредник като него. А тези неща трябваше да бъдат на място, където можеха да бъдат надеждно скрити и бързо достъпни — под някоя дъска на пода, в тайник, иззидан дълбоко в стената, или намалени до микроскопични размери в някоя обувка или кухо копче на дреха.

Не беше виждал снимка на Хенделман, но знаеше как изглежда. Барманът с подпухналото лице в хотела — сам по себе си забележителност — чиято словоохотливост можеше да се сравни с тази на третокласен поет от Дъблин, му беше описал Равина. Джейкъб Хенделман беше средно висок, с дълга бяла коса и къса сива брада, с тенденция към напълняване и корем, който твърде забележимо беше изпреварил тази тенденция. Походката му била „бавна и величествена“, бе обяснил барманът, „като че ли е кръвен потомък на еврейските крале, сър, който вечно разделя води на морета или се изкачва на планини, за да намери там скрижали или пък да побеседва с животни. О, а в очите му има блясък и сърцето му е пълно с любов, сър.“

Хейвлок го беше изслушал докрай, след което си бе поръчал двойно уиски.

Пет часа и три минути. Дишай дълбоко. Наистина поеми въздух дълбоко и си мисли за Джена, мисли си за това, което ще трябва да й кажеш. Може да стане след час или два, или през нощта. Но не мисли за времето .