Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Отвратително! Гадове! — възмути се супервайзърът. — На вашата възраст! Не ви ли е срам? Извратени навсякъде!

— Няма ли да размислиш за оръжието? — попита руснакът, задъхано подтичвайки по коридора, изкривявайки лице всеки път, когато Майкъл го стискаше за лакътя. — Ще получа тежко дисциплинарно наказание. Не съм го използвал от години, за мене той е нещо като част от униформата.

— Перверзници! Трябва всички да ви пратят в затвора, а не да ходите по обществените тоалетни! Вие сте заплаха за обществото!

— Вече ти казах, че ще те повишат, ако този, който трябва, научи, че си направил удар.

— Педерасти!

— Пусни ми ръката. Онзи идиот ни гледа.

— Защо? Ти си възхитителен.

Те стигнаха до втория коридор и завиха наляво към центъра на терминала. Както и преди, около тях сновяха хора в работни комбинезони и по ризи с къси ръкави. От време на време секретарки излизаха през вратите на офисите. Пред тях се виждаше главният коридор, по който бързаха хора в двете посоки — към изходите за заминаващите самолети и към фоайетата за посрещане.

Само след секунди ги подхвана тълпа от току-що пристигнали. Почти веднага след това видяха трима униформени полицаи, които си пробиваха път през потока на заминаващите, разблъсквайки с рамене пътниците, избутвайки пътни чанти и пластмасови пликове. Хейвлок мина от другата страна на руснака и го избута наляво към приближаващото се в успоредния поток трио полицаи. Майкъл стовари рамото си в спътника си и го запрати в сините униформи.

— Нет! — извика руснакът.

— Дявол да го вземе! — изкрещя един от полицаите, залитна надясно и препъна колегата си, който на свой ред се стовари върху възрастна жена със синя коса, която изпищя ужасена.

Хейвлок ускори ход, пробивайки си път между изненаданите пасажери, забързани към ескалатора отдясно, който извеждаше в залата за получаване на багажа. Той се насочи натам и тръгна още по-бързо заедно с разредилата се около него тълпа. Ослепително ярка слънчева светлина проникваше през изцяло остъклените стени. Майкъл се огледа, докато се насочваше към изхода, над който зърна надпис „Такси“. Видя редици гишета под надписи с бели букви, празни ленти за пренасяне на багажа, които се въртяха безсмислено, кръгли будки за продажба на закуски, хаотично пръснати под огромния купол на сградата. По дължината на стените бяха наредени телефони, изолирани в прозрачни пластмасови черупки, като под всеки от тях имаше полица с нахвърляни телефонни указатели. Той се насочи към най-близкия телефон.

Трийсет секунди по-късно беше намерил каквото му трябваше: Хенделман, Дж. Адрес: Манхатън, 116 улица, Морнингсайд Хайтс. Джейкъб Хенделман, посредникът, брокер на убежища за преследваните и лишените от права. Човекът, който можеше да скрие Джена Карас.

— Спри ей там — нареди Хейвлок, като се наклони през предната седалка, за да посочи син навес с изрисувана върху него златна корона. Надяваше се, че няма да му се наложи да нощува тук — всеки час увеличаваше разстоянието между него и Джена Карас, — но, от друга страна, не можеше да се разхожда из Колумбийския университет, носейки в ръка, макар и малкото си куфарче, докато издирва Хенделман. Беше казал на шофьора да мине по моста Трибороу, на запад към Хъдсън и на юг към Морнингсайд Хайтс. Искаше да мине по 116-а покрай адреса, който търсеше, и после да намери сигурно място, където да остави багажа си. Следобедът беше преполовен и посредникът можеше да е някъде в кампуса.

Майкъл бе идвал в Колумбийския университет два пъти като студент в Принстън: първия път — за да посети лекция за Европа след Наполеон, изнасяна от гостуващ досадник от Оксфорд, и втория път — за да вземе участие в общоуниверситетски семинар. И двата случая нямаше с какво да се запомнят; посещенията му бяха за кратко време и в резултат той практически не познаваше това място. Това беше без значение, но за съжаление той не знаеше нищо за Джейкъб Хенделман.

Хотелът беше зад ъгъла на пресечката с улицата, където се намираше апартаментът на Хенделман. Беше един от онези малки хотели, които успяват да оцелеят с вкус в обкръжението на градски университет: манхатънският отговор на стария „Тафт“ в Ню Хейвън или, макар това вече да бе преувеличение, „Ин“ в Принстън — по същество превърнал се в елемент от кампуса, по-скоро място, където временно да се настанят гостуващите лектори, отколкото кръчма за студенти от началните курсове. Тапицерията на мебелите вътре беше от тъмна кожа и уютът напомняше за старата Англия, а миризмата създаваше академична атмосфера. Шансът беше минимален — тъй като хотелът се намираше толкова близо до седалището на Хенделман, някой там можеше да го познава.