Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Скоро щеше да се здрачи. Оранжевото слънце пламтеше ниско в небето над Хъдсън. Магистралата „Уест Сайд“ бе задръстена, както и успоредната на нея „Ривърсайд Драйв“. Температурата започваше да се понижава, сиви облаци се събираха в притъмнялото на изток небе. Във въздуха миришеше на сняг.

А от другата страна на улицата един средно висок мъж, широк в таза, облечен в дълго черно палто, бавно вървеше по тротоара. Осанката му наистина бе величествена и подхождаше напълно на достолепния образ, създаван от снежнобялата коса, спускаща се няколко инча под ръба на черната му шапка. Под светлината на далечната улична лампа Хейвлок успя да види сивата брада. Това беше посредникът.

Джейкъб Хенделман се приближи до вратата на сградата, в която живееше и лампата над входа го освети по-добре. Хейвлок се вгледа едновременно сякаш хипнотизиран и странно обезпокоен: дали не познаваше посредника? Не е ли участвал Равинът в някоя операция преди осем… или десет години? Някъде в Близкия изток, Тел Авив или Ливан? Майкъл имаше чувството, че познава този човек. Нещо в походката? Или тази почти анахронична величественост, поддържана съзнателно, за да предизвика асоциации с човек, който крачи загърнат в средновековна тога? Или нещо в очилата с тънки стоманени рамки, които така решително стояха в центъра на голямото лице?

Моментът отмина. Разбира се, че е възможно с този посредник да са се пресичали пътищата му поне няколко пъти. Можеше да са били в един и същи район при един или друг случай, когато уважаваният професор е бил уж на екскурзия, но всъщност се е срещал с някого като Режин Брусак. Защо не; напълно е възможно.

Хенделман влезе през заключващата се вътрешна врата, изкачи няколко стъпала и спря пред пощенските кутии. Майкъл едва се сдържа: желанието да изтича през улицата и да се изправи срещу посредника просто го задушаваше.

Той може да откаже да говори с тебе . Брусак.

Един възрастен човек, който не иска да се пазари, като нищо би могъл да извика на стълбището за помощ. А другият, който наистина се нуждаеше от помощ, нямаше представа какво се крие зад входната врата от другата страна на улицата, каква охранителна система бяха инсталирали интелигентните обитатели на града, за да се запазят от нападения във входа. Пазарът беше наводнен с алармени системи и най-добре щеше да бъде да изчака Джейкъб Хенделман да се прибере в апартамента си. Тогава обикновеното почукване на вратата и думите „Ке д’Орсе“ щяха да бъдат достатъчни; уважението към човека, който е съумял да заобиколи алармената инсталация на входа, също щеше да изиграе ролята си, както и страхът, че някой пред вратата знае истинското лице на обитателя. Хенделман щеше да говори с него, не можеше да си позволи да му откаже.

Старецът изчезна зад тежката вътрешна врата, която бавно се затвори зад гърба му. Хейвлок изчака три минути и видя, че няколко прозореца на четвъртия етаж светнаха. Логиката подсказваше, че апартаментът на Хенделман е 4А. Един посредник с неговите задачи има нещо сходно с дълбоко законспирираните агенти и съветското ВКР — той трябваше да може да наблюдава улицата.

Сега обаче не я наблюдаваше, защото зад щорите не се виждаше скрита фигура. Майкъл излезе от входа и пресече улицата. Озовал се зад външната врата в малкото входно помещение, той запали клечка кибрит и прегледа имената върху звънците.

Р. Чарлс. Домоуправител 1D .

Натисна бутона и доближи устни до решетката на микрофона.

— Ало, кого търсите? — чу се ясен мъжки глас, който говореше на чист английски.

— Мистър Чарлс? — попита Хейвлок, без да може да каже защо гласът му прозвуча странно.

— Да, Чарлс е. Кой се обажда?

— Правителство на Съединените щати, Държавен департамент…

— Какво?

— Не се безпокойте, м-р Чарлс. Ако дойдете до вратата, ще можете да проверите документите ми през стъклото и или ще ме пуснете, или ще ви дам телефон, на който да позвъните.

Р. Чарлс замълча и после бавно отговори:

— Почакайте.

Трийсет секунди по-късно огромен, мускулест младеж се появи във фоайето на вътрешното стълбище зад вратата. Обут беше в къси спортни гащета, а на фланелката бе изписано огромното число 20. Той беше като символ на епохата или олицетворение на един от колумбийските защитници на футболното игрище. Това значи беше защитата, която жителите на сградата в Морнингсайд Хайтс си бяха избрали. Логиката беше очевидна: погрижи се за себеподобните, за да се грижат те за тебе. Безплатен апартамент срещу внушително присъствие. Майкъл поднесе старата си служебна карта в черна пластмасова обвивка. Датите, разбира се, бяха избледнели.