Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

— Да? — прозвуча странен висок глас, в който се долавяше гърлен европейски акцент.

— Доктор Джейкъб Хенделман?

— Кой е, моля? — изговорът беше на немски евреин.

— Нося новини от „Ке д’Орсе“. Може ли да поговорим?

— Какво? — настъпи кратка тишина и думите, които последваха, буквално се изсипаха: — Имате грешка. Нямам представа за какво говорите. Не познавам никого на… „Ке д’Орсе“ ли казахте?

— В такъв случай ще трябва да се свържа с Париж и да кажа на моята свръзка, че е направила ужасна грешка. Естествено, името на д-р Джейкъб Хенделман ще бъде изтрито от компютъра.

— Една минута, моля. Трябва да се поровя из паметта си на стар човек.

Хейвлок долови как стъпките вътре припряно се отдалечиха, затихвайки, за да се върнат обаче много преди минутата да е изтекла. Чу се металното изщракване на няколко ключалки зад дебелата врата. После тя се отвори и посредникът се взря в Майкъл за миг, след което му направи знак с глава да влезе.

Кой беше той? Защо бе убеден, че познава този старец със сива брада и дълга бяла коса? Голямото лице бе с меки черти, но очите, скрити в набръчканата плът зад дебелите лещи на очилата в тънки стоманени рамки, бяха… Не, не беше сигурен, изобщо не можеше да се сети.

— Вие сте в дома ми, сър — каза Хенделман, затвори вратата и повтори манипулациите с ключалките. — Много съм пътувал, разбира се, при това невинаги по собствено желание, подобно на хиляди като мене в моето положение. Може би имаме общ приятел, за когото в момента не мога да се сетя. На „Ке д’Орсе“. Естествено, познавам неколцина професори в Сорбоната.

Или беше тънкият напевен глас? Или това въпросително наклоняване на главата? Или начинът, по който старият човек стоеше, леко разкрачен, но въпреки естествената поза малко напрегнат? Не, не можеше да бъде само едно нещо… По-скоро много свързани едно с друго неща.

— „Общ приятел“ не е най-точният израз. Вие знаете името. Брусак. От Министерството на външните работи, отдел 4. — Трябваше да се свърже с вас днес, тя е човек, който държи на думата си. И мисля, че го е направила.

— Да, но кабинетът ми е затрупан с бележки на хора, които са се обадили, и само секретарката ми знае за тях, мистър… мистър…?

— Хейвлок.

— Да, м-р Хавлахт. Влезте, влезте. Познавах едно време Хабернихт в Берлин. Фридрих Хабернихт. Звучи доста сходно, нали?

— Близко е. — Беше ли в походката? Същата съзнателно използвана походка, която беше видял навън. Тази величественост… тези стъпки, които можеха да се скрият под средновековната тога или под расото на свещенослужител? Трябваше да попита: — Срещали сме се преди, нали?

— Ние? — Веждите на посредника се извиха, той нагласи очилата си и погледна по-внимателно Майкъл. — Не мога да си представя къде. Освен ако сте бил студент в голяма група, на която съм чел лекции, но това трябва да е било преди доста години, струва ми се. В такъв случай вие бихте могли да ме помните, но аз… Нали разбирате, старостта и броят на студентите…

— Няма значение. — Преди доста години. Преди колко? — Значи твърдите, че Брусак не се е свързала с вас?

— Нищо не твърдя… Седнете, моля ви, седнете… Това, което твърдя, е, че не знам. Казвате, че тази Брусак ми е изпратила съобщение, а аз ви казвам, че получавам всеки ден дузини такива и могат да минат много дни, преди да ми остане време за тях. Отново ви казвам, старостта и броят…

— Чух какво ми казахте преди — прекъсна го Хейвлок, който продължаваше да стои прав и очите му оглеждаха стаята. Навсякъде имаше лавици с книги, стара мебелировка… дебело тапицирани столове, орнаментирани лампи, възглавници, на които да се коленичи… нищо спартанско. Още веднъж долови мириса на академичната атмосфера. — Джена Карас! — неочаквано и бързо каза Майкъл, повишавайки глас.

— Ново съобщение? — изобретателно запита Хенделман като старец, който е развеселен от по-младия си противник. — Толкова много съобщения… Наистина трябва да поговоря с моята секретарка. Тя прекалява с опитите си да ме защити.

— Джена Карас е дошла при вас снощи, знам това!

— Трима… не, четирима дойдоха да ме посетят снощи и всички бяха мои студенти. Дори имам имената им някъде там, както и конспектите на две дипломни работи. — Хенделман се отправи към затрупаното си бюро до стената.

— Спрете това! — извика Хейвлок. — Препратили сте я, а аз трябва да я открия! Това ви е казала Брусак.

— Толкова много съобщения — не спираше посредникът, сякаш рецитирайки пасаж от Талмуда. — А-а-а, ето ги имената и конспектите — продължи той, навеждайки се над купищата листа. — Толкова много посетители, толкова много съобщения. Кой би могъл да се ориентира?