Роберт Ладлэм - Мозайката на Парсифал

Докато унищожаваше фалшифицираните документи и поставяше оръжието и портфейла по местата им, служебната тоалетна бе посетена от още двама души. Те влязоха заедно — пилот на „Ер Франс“ и както личеше от разговора им, първият му помощник. Майкъл остана в своята кабинка. Те продължиха да спорят, изпикаха се, наругаха бюрократичните предполетни формалности и се чудеха по колко ще вървят купените пури „Хабана Монте Кристо“ на бара в ресторант, намиращ се очевидно в покрайнините на Манхатън. Печалбата продължи да ги занимава и когато излязоха.

Хейвлок свали сакото си, нави го и зачака в кабинката. Държеше вратата открехната не повече от четвърт инч и поглеждаше часовника си. Бяха минали близо петнайсет минути, откакто бе влязъл в тоалетната. Очакваше, че скоро ще се случи нещо.

Оказа се прав. Боядисаната в бяло метална врата бавно се отвори и Хейвлок видя най-напред част от рамото, а после края на сгънатия вестник. Неизвестният преследвач наистина беше професионалист: нямаше преметнато през ръка и сгънато, с цел да скрие оръжието сако или палто, което можеше да се дръпне и извие и така да се превърне в капан за собственика си, а просто най-обикновен вестник, който с едно леко движение можеше да се хвърли и пистолетът да стреля чисто.

Мъжът леко пристъпи вътре, опря гръб на металната врата и огледа стените, вентилационните отвори и редицата врати на кабините. Наведе се, но не дотолкова, че да надникне под долния ръб на първите няколко врати. Очите му се стрелкаха във всички посоки. Тялото му беше извърнато настрани от Майкъл. Какво всъщност правеше?

Изведнъж Майкъл се досети: в главата му изплува образът на друг човек на моста при Кол де Мулине — един рус професионалист, облечен в униформата на италиански граничар. Но убиецът „Ричи“ беше дошъл подготвен, знаейки каква е обстановката, знаейки за вратата на караулката, която трябва да бъде залостена. Докато този сиволик професионалист тук трябваше да импровизира, да прояви изобретателност на място. Беше отчупил някаква летва от сандък, каквито имаше във всеки коридор на аерогара, и сега я набиваше под вратата на тоалетната. След малко се изправи, сложи крак на летвата и дръпна дръжката на вратата. Вратата не помръдна — беше залостена. Сега бяха сами. Мъжът се обърна.

Надзъртайки през почти невидимия процеп, Майкъл го изучаваше. Беше над петдесетте, с изтъняла коса над плоското сиво лице с високи скули и масивни кости на очните орбити. Висок не повече от пет фута и осем инча и раменете му бяха тесни, но здрави. Тогава Майкъл забеляза лявата му ръка (дясната беше скрита под вестника); тя беше огромна, Могъща ръка на селянин, оформена от години работа с тежки и груби предмети.

Мъжът тръгна край редицата врати. Под всяка от тях имаше около два инча и това му налагаше да се държи на известно разстояние, за да види дали поредната кабинка е заета или не. Беше обут в обувки с дебели гумени подметки и се движеше съвсем безшумно. Изведнъж дясната му ръка описа полукръг, отмятайки вестника с леко движение на китката. Хейвлок впи поглед в пистолета, докато противникът му се приближаваше към последните три кабини. Беше ядосан и едновременно с това озадачен — пистолетът беше модел „Буря“. Руснакът леко се наведе…

Това беше моментът. Майкъл хвърли навитото на руло сако през горния ръб на кабината вдясно от себе си. Шумът накара руснака пружиниращо да скочи, да се обърне наляво и да вдигне пистолета.

Почти едновременно Майкъл хвана дръжката на куфарчето, рязко отвори вратата и в широка дъга замахна странично с тежкия товар към сиволикия. Посегна с лявата си ръка към пистолета му и силно го дръпна. Руснакът се изви, опитвайки се да увеличи дистанцията помежду им, и го блокира със силните си ръце; но Майкъл притисна лявата ръка на мъжа под своята дясна, енергично я изтегли напред, така че лицето на руснака се изкриви от болка, после доиздърпа пистолета и стовари цевта му в главата на противника си. Когато тялото пред него започна да се свлича, Хейвлок леко се наведе и заби рамо в бъбреците му. Руснакът отхвърча назад върху писоарите. Падна на колене, подпря се на дясната ръка и вдигна лявата с гримаса на болка. Дишайки тежко, поклати глава:

— Нет! Нет! — задавено произнесе той. — Само разговор! Разговор!

— Със заключена врата и пистолет в ръката?

— А ти щеше ли да се съгласиш да разговаряш, ако дойда при тебе, за да ти се представя? Може би дори на руски?

— Трябваше да опиташ.